— Какво обичате?
— Вие ли сте господин Крозиър?
— Точно така. Кой се интересува? — Гласът му беше провлачен, със силен местен акцент.
Карол показа служебната си карта и се представи:
— Чудя се ще бъде ли удобно да влезем и да разменим няколко думи, сър?
— За какво?
— Името ви се появи в едно рутинно проучване и искаме да ви зададем няколко въпроса, за да можем да ви елиминираме от списъците.
Крозиър сбърчи вежди.
— Какво разследване?
— Ако може да влезем все пак, сър?
— Не! Почакайте! За какво е всичко това? Аз се опитвам да свърша една работа, а вие нахлувате изневиделица!
Морис пристъпи до Карол.
— Не е нужно да създавате трудности, сър. Всичко е само рутинна проверка.
— Господин Крозиър не създава трудности, сержант — сряза го Карол хладно. — И аз бих се чувствала точно така, ако бях на ваше място, сър. Една кола, отговаряща на описанието на вашата, е била замесена в инцидент и е необходимо да ви отхвърлим от разследването ни. Говорим с много други хора, свързани с това следствие. Така че няма да ви отнемем много време.
— Добре тогава — въздъхна той и се предаде. — По-добре влезте.
Последваха го нагоре по стълбището, което свърши в едно разчупено помещение, представляващо хол и зад барплота кухня. Мебелировката беше скъпа и подредена с вкус. Никаква претрупаност и натруфеност. Кимна им към два от фотьойлите от кожа и дърво, а самият той се настани на една кожена възглавница на полирания лъскав под. Морис измъкна бележника си и го отвори показно на нова страница.
— Значи вие работите вкъщи? — започна Карол.
— Точно така. Аз съм професионален аниматор.
— Анимационни филми?
— Предпочитам повече научната анимация. Ако искате нещо показно за университета си, например как се сблъскват атоми, точно аз съм човекът, който ви трябва. И така, за какво е всичко това?
— Вие карате ли „Ленд роувър Дискавъри“?
— Да. В гаража е.
— Можете ли да ми кажете дали сте шофирали с него миналия понеделник през нощта? — попита Карол. „Господи! Това само преди седмица ли беше!“, чудеше се тя.
— Разбира се. Не съм го карал, защото бях в Бостън, щата Масачузетс.
После минаха през рутинните въпроси, които установиха какво точно е правил Крозиър. Така можеше да се провери достоверността на информацията му. Когато приключи, Карол се изправи. Така печелеше време за ключовия въпрос. Обаче много важно беше да звучи зададен нехайно.
— Благодаря ви за съдействието, господин Крозиър. А, и още нещо, има ли някой друг, който има достъп до дома ви, докато отсъствате? Някой, който би могъл да вземе колата ви назаем?
Крозиър поклати глава.
— Живея сам. Дори нямам котка или цветя, така че не се налага някой да влиза, когато съм на път. Единствено аз имам ключове.
— Сигурен ли сте? Никакви прислужници, никой колега, който би могъл да се възползва и да работи на системата ви?
— Абсолютно съм сигурен. Чистя сам и на компютъра работя единствено аз. Разделих се с приятелката си преди два месеца и смених бравите. Това достатъчно ли е? Никой друг, освен мен няма ключове! — Крозиър започваше да става сприхав.
Но Карол не се отказваше:
— А сигурен ли сте, че никой не е вземал някога ключовете ви и не е имал възможност да извади дубликат?
— Не виждам как може да стане. Нямам навика да ги захвърлям да се търкалят някъде. А и джипът е застрахован само на мое име, така че никой друг, по какъвто и да е повод, не го е карал — отвърна той с видимо нарастващо раздразнение. — Вижте, ако някой е направил нещо престъпно с кола с моя номер на нея, значи е използвал фалшиви номера.
— Приемам това, което казвате, господин Крозиър. Уверявам ви, че ако информацията, която ми дадохте, се потвърди, няма да ни видите повече. Благодаря ви, че отделихте време да ни изслушате.
Когато седнаха обратно в колата, Карол се обади:
— Намери ми телефон. Искам да пробвам отново да се свържа с доктор Тони Хил. Не мога да повярвам, че е хванал гората единствения път, когато се нуждаем от него!