Когато двамата мъже влязоха в двора, полицейският фотограф спря да снима и кимна на Джон Брандън, когато го позна.
— Добре, Хари — каза Брандън, очевидно неуплашен от гледката пред него. Никой обаче не можеше да види ръцете му, здраво стиснати в юмруци в джобовете на шлифера.
— Направих снимки на обстановката наоколо, господин Брандън. Тъкмо бях започнал тези в близък план — обясни фотографът: — Има много рани и натъртвания. Искам да съм сигурен, че не съм пропуснал някоя.
— Добре, момче.
Зад тях Карол добави:
— Хари, като свършиш с всичко това, би ли могъл да снимаш всички коли, паркирани в непосредствена близост в района?
Фотографът вдигна учудено вежди:
— Всичките?
— Всичките — потвърди тя.
— Добър ход, Карол — подхвърли Брандън, преди намръщеният фотограф да може да каже нещо. Винаги има възможност убиецът да е напуснал местопрестъплението пеша или с колата на жертвата. Може да е оставил неговата тук, за да я прибере по-късно. И снимките са много по-силен коз на обвинението, когато се разглежда делото в съда, отколкото показанията на един полицай.
С едно рязко поемане на дъх фотографът се обърна обратно към трупа. Кратката размяна на реплики бе дала време на Тони да стегне стомаха си, който бе започнал да се бунтува. Гадеше му се. Той направи крачка по-близо до тялото, като се опитваше да намери някакво примитивно разумно обяснение какво би могло да доведе един човек до такова състояние.
„Каква е играта ти? — зададе си той въпрос наум. — Какво означава това за теб? Какво е обяснението, което произтича между тази разкъсана плът и твоите желания? Смятах себе си за експерт в изясняването на тези неща, но ти си нещо по-различно, нали? Ти наистина си нещо специално! Ти си властният каприз на самоконтрола. Ще станеш един от тези, за които се пишат книги. Добре дошъл в голямото време!“
Усетил, че е стигнал опасно близо до възхищение пред един ум, така тревожно сложен, Тони си наложи да фокусира съзнанието си към действителността, която лежеше просната пред него. Дълбокият разрез на гърлото действително почти бе обезглавил човека, главата му висеше килната като прикачена на тила. Тони пое дълбоко дъх и каза:
— Вестник „Сентинъл Таймс“ твърди, че те всичките са умрели от прерязване на гърлата им. Така ли е?
— Да — потвърди Карол. — Всички са били измъчвани, докато са били живи, но именно раната на гърлото е фатална при всички случаи.
— И всички ли са били така дълбоки като тази?
Карол поклати несигурно глава.
— Аз съм напълно запозната само с втория случай и той нямаше нищо общо с тази свирепост тук. Пробождането бе малко. Но гледах снимките на другите двама и последният бе почти толкова зле, колкото и този.
„Благодаря на бога, че нещата са познати като по учебник“, помисли си Тони. Той направи две крачки назад и огледа внимателно района. Освен тялото нямаше нищо, с което да отличиш задния двор на тази кръчма от която и да е друга. Празни каси от бутилки бяха струпани до стената. Капаците на големите подвижни кофи за боклук бяха здраво затворени. Очевидно нищо не бе отмъкнато, нито явно нещо бе оставено, освен самия труп.
Брандън прочисти гърлото си:
— Е, тук, изглежда, всичко е под контрол, Карол. По-добре да ида и да кръстосам шпага с пресата. Видях, че Пени Бърджес се опита да ти откъсне ръкава на шлифера, когато пристигахме. Няма съмнение, че останалите хиени от глутницата я следват вече по петите. Ще се видим по-късно. Прескочи до кабинета ми. Искам да поговорим с теб за включване в екипа на доктор Хил. Тони, ще те оставя в способните ръце на Карол. Когато свършиш тук, може би ще можете да обсъдите с нея наличните материали по случая.
Тони кимна.
— Звучи добре. Благодаря, Джон.
— Ще бъда на разположение. Благодаря ти отново — довърши Брандън и изчезна, като затвори вратата зад себе си.