— Анджелика, тя беше просто една бройка. Само начин да се разнообразя. Нищо повече от една креватна история. Ти така ме възбуждаше с твоите телефонни обаждания! Никога не знаех кога щеше да се обадиш отново и дали щеше изобщо да се обадиш! — Остави ядът да обземе гласа му и продължи: — Аз те желаех, а ти не ми казваше как мога да се свържа с теб! Анджелика, разбери, че положението ми беше същото, както твоето с другите! Запълвах времето, чакайки равностоен партньор. Не ми казвай, че можеш да повярваш, че едно ченге би могло да осъществи фантазиите ми, нали? Знаела си, защото ти също си била с ченге.
Анджелика отстъпи назад с шокирана физиономия. Усетил, че бе направил някакъв пробив, Тони продължи да я залива с думи.
— С теб бяхме различни. Ти и аз. Те не ни заслужаваха. Но ние сме нещо по-специално. Трябва да си го разбрала от телефонните разговори. Не чувстваш ли, че ние притежаваме нещо изключително? Че този път ще е по-различно? Та не искаш ли точно това? Никога не си желала убийствата! Не истински! Убийствата са се случили само защото те не са те заслужавали, защото са те разочаровали. Единственото, което винаги си търсела, е достоен партньор. Ти искаш любов! Анджелика, това, което си търсила цял живот, съм аз!
Известно време тя го гледаше втренчено, с широко отворени очи и увиснала от изненада долна челюст. Но после объркването й премина така явно, както красноречивото кимване „хайде“, когато някоя проститутка те подкарва.
— Не използвай тази дума пред мен, жалък помияр! — изкрещя тя, побесняла. — Не я споменавай никога, по дяволите!
Гласът й се бе превърнал в нисък, гърлен писък. Най-неочаквано тя се завъртя на токчетата си и хукна вън от помещението. Той чуваше тропането им по стълбите нагоре.
— Аз те обичам, Анджелика! — изкрещя той отчаяно след бягащите й стъпки. — Обичам те!
Карол и Морис стояха на прага на малка къщичка с тераса на улица „Грегъри“. Не беше необходимо да е психолог, за да разбере езика на тялото му. На Морис просто му бе писнало да го влачи като шлифер в жегата, в преследване на налудничавите й подозрения.
— Трябва да са на работа — отбеляза той след четвъртото натискане на звънеца.
— Така изглежда…
— Ще се върнем ли по-късно?
— Нека пообиколим наоколо. Да видим някой от съседите. Може би ще ни кажат кога Торп се връщат от работа.
Морис имаше вид, като че ли би предпочел да е в охранителен кордон на студентска демонстрация.
— Да, мадам — съгласи се той отегчено.
— Ти мини от другата страна на улицата, аз ще пробвам отсам.
Карол го наблюдаваше как се мъкне през платното, толкова уморено, като че ли беше миньор в края на работната си смяна. Поклати отчаяно глава, въздъхна и насочи вниманието си към номер дванайсет. Това тук много повече се приближаваше до територията, която Тони бе описал като възможна за техния убиец. Мисълта за него само я вбеси още повече. „Къде, по дяволите, си се запилял?“ Наистина се нуждаеше от съдействието му точно днес. И от малко подкрепа на идеята й, която, както изглежда, всички останали смятаха за пълна загуба на време. Не можеше да избере по-лош момент да се покрие. А това беше непростимо. Поне да си беше направил труда да звънне на секретарката си, а не да я остави да приема обажданията и да се извинява от негово име.
На номер дванайсет липсваше звънец на вратата, затова Карол почука на солидното дърво. Жената, която отвори, приличаше на карикатура, излязла от сапунена опера. Около четиридесетгодишна. Гримът й обаче би бил прекалено крещящ за вечеря в Лос Анджелис, да не говорим пък за ранния следобед в една затънтена уличка на Брадфийлд. Боядисаната й платиненоруса коса бе прибрана високо на главата й в килнато настрани кокче. Облечена беше в тесен черен пуловер с дълбоко деколте, което разкриваше част от набръчканата кожа; яркосиньо клинче, бели обувки на токчета и тънка златна верижка на глезена. Една цигара беше увиснала на ъгълчето на устата й.
— Какво има, моето момиче? — попита тя носово.
— Извинявайте, че ви безпокоя — започна Карол, като показа служебната си карта, — следовател Карол Джордан от полицията в Брадфийлд. Опитвам се да открия съседите ви на номер четиринайсет, семейство Торп, но, изглежда, няма никой вкъщи. Чудех се дали случайно не знаете по кое време се връщат от работа?
Жената сви рамене.