— Да?
— Антъни? — запита един глас.
Тони едва преглътна.
— Това не е най-подходящото време да се обадиш — сряза той ледено дрезгавия алт, който нахлу от слушалката.
Остави кутийката на шкафа и издърпа пръстена с една ръка.
— О, правим се на недостъпни? Е, това е част от забавлението, нали? Смятах, че вече съм те излекувала от манията ти да ме отбягваш. Мислех, че сме оставили всичко това зад нас. Не ми казвай, че ще започваме отначало и отново ще ми затваряш! Само това искам от теб! — Гласът беше дразнещ, а едва сдържан смях клокочеше под повърхността му.
— Не се правя на недостъпен, но наистина моментът не е подходящ.
Той вече усети лекото жегване на гнева, който се надигаше в стомаха му.
— Това ти е работата. Ти си мъжът. Ти си шефът. Освен ако разбира се, не искаш да направиш нещата различни, за разнообразие. Ако схващаш какво имам предвид! — Гласът бе почти въздишка, дразнещ с неуловимостта си. — В крайна сметка това е точно между теб и мен. Съгласие между възрастни, както се казва.
— Тогава аз нямам ли право да кажа не? Не точно сега? Или това е запазено право само за жените? — попита той, като улови напрежението в гласа си, докато ядът му се надигаше в гърлото му.
— Господи, Антъни, гласът ти става толкова секси, когато си ядосан! — измърка тя.
Не знаейки какво да отговори, Тони отдалечи слушалката от ухото си и се втренчи в нея, като че ли бе предмет от друга планета. Понякога се чудеше дали това, което излизаше от устата му, бяха същите думи, които чуваха ушите на тези, който го слушаха. Не успяваше да се отнася с неочакваните й обаждания с клинична безпристрастност. Забеляза, че така силно се бе вкопчил в слушалката, че пръстите му бяха побелели. След малко върна слушалката до ухото си.
— Само като чуя гласа ти, и се навлажнявам, Антъни! Не искаш ли да знаеш с какво съм облечена, какво правя точно сега? — Гласът бе прелъстителен, дишането по-осезаемо доловимо, отколкото беше в началото.
— Виж, имах тежък ден. Сега ме чака цял куп работа и колкото и да се забавлявам от нашите малки игри, тази вечер не съм в настроение.
Твърде възбуден, Тони огледа отчаяно кухнята, като търсеше някакво спасение.
— Звучиш толкова напрегнато, скъпи! Остави ме да те освободя от напрежението. Нека поиграем! Мисли за мен като техника за отпускане. Знаеш, че ще работиш по-добре след това. Прекрасно осъзнаваш, че ти давам най-приятно прекарване, което някога си имал. С такъв жребец като тебе и кралица на секса като мен няма нищо, което да не можем да направим! И като начало ще те даря с най-мръсното, сексапилно и възбуждащо телефонно обаждане, което някога сме споделяли!
Изведнъж гневът му намери слабо място във възпиращия го бент и той избухна.
— Не тази вечер! — извика Тони и тресна слушалката толкова силно, че бирената кутийка подскочи. Бялата пяна се надигна и излезе през триъгълния отвор отгоре. Той я погледна с отвращение, после, вбесен, я грабна и запрати в мивката. Кутията издрънча в безупречно чистия метал и се затъркаля от единия до другия край. Бира и пяна пръснаха на кафяви и бели струйки. Тони падна на колене и се сви с отпусната глава, заровил лице в шепите си. Тази вечер се опитваше да се взре в тъмнината на нечии други кошмари и последното нещо, което искаше, бе неизбежният сблъсък със собствените му слабости, които тези телефонни обаждания винаги разбуждаха. Телефонът отново иззвъня, но той остана неподвижен, със силно стиснати очи. Когато телефонният секретар се включи, линията прекъсна.
— Кучка! — изсъска той злобно. — Кучка!
Когато съседите ми излязоха на работа сутринта, оставиха немската си овчарка отвързана в задния двор. По цял ден кучето тичаше неуморно нагоре-надолу по двора, претърсваше във всички посоки покрай бетонната стена с усърдието на затворнически надзирател, който наистина обича работата си. То беше яко, черно, с кафяви ивици и лъскав косъм. Когато и да влезеше някой в двора, то вдигаше безкрайна врява, като лаеше с пълно гърло, а това продължаваше далеч по-дълго, отколкото ми стигаше търпението. Когато чистачите слизаха по задната алея, за да избутат подвижните кофи до камионите си, кучето изпадаше направо в истерия, изправяше се на задните си лапи, а с предните дращеше безполезно по масивната дървена порта. Следях го от моята наблюдателница — прозореца на задната спалня. Той е почти толкова висок, колкото и самата порта. Страхотно наистина!