Върнах се на поста си към четири, макар прекрасно да знаех, че Адам не напуска работата си преди пет без петнадесет. Седнах до прозореца в „Бъргър Кинг“ на площад „Улмаркет“ — съвършеното място, за да следя цялата алея, водеща към офиса му. Точно по график той се появи в четири четиридесет и седем и се насочи към гарата. Присъединих се към тълпата хора, чакащи на перона, и се усмихнах на себе си, когато чух влака да свири в далечината. Наслаждавай се на пътуването си, Адам. То ще бъде последното.
Четвърта глава
Факт беше, че си го представих, и реших да започна работа върху гърлото му.
Провалът на Дамиен Коноли още в началото на опита му да се премести в информационното бюро на участък в южната част на града го притесни прекалено. Въпреки че беше един от най-добрите в полицията в събирането на информация и обучен да работи по системата „ХОЛМС“, той беше прочут с вечните си закъснения. Поне два пъти седмично профучаваше през вратата на участъка десетина минути след като е трябвало да поеме смяната си. Но когато не се появи и половин час след започването на смяната му, сержант Клер Бонър направо побесня. Дори Коноли имаше достатъчно мозък да осъзнае, че ако имаше намерение да закъснее повече от петнадесет минути, беше длъжен да се обади. На всичко отгоре точно днес в Главното управление на полицията призоваваха целия екип служители по програмата „ХОЛМС“ заради разследването по случая със серийния убиец.
Сержант Бонър въздъхна и провери в тефтера домашния телефонен номер на Коноли. Набра, но телефонът звъня, звъня, докато накрая не се изключи автоматично. Започна да я изпълва чувство на безпокойство. Коноли бе самотник извън работата. Той бе по-мълчалив и може би по-замислен, отколкото другите полицаи, с които работеше сержант Бонър. Винаги поддържаше дистанция, когато се включваше в социалния живот на участъка. Доколкото бе запозната, нямаше приятелка, в чието легло Коноли да се е успал. Тя продължаваше да прехвърля наум различните възможности. Цялото му семейство живееше в Глазгоу, така че наблизо нямаше роднини, които да провери. Вчера бе почивен ден, така че би могъл да отдъхне някъде на друго място. Но когато свършиха смяната от предишната нощ, той бе отишъл да закуси с нея и още няколко от другите момчета. Не бе споменал нищо за евентуални планове през почивния ден, освен да си навакса съня и да поправи колата си — старичък открит спортен модел „Остин Хили“.
Сержант Бонър отиде до контролната стая и размени няколко думи с колегата си, като го помоли да предаде на една от патрулните коли да свърне покрай дома на Коноли и да провери дали не е болен или ранен.
— Вижте дали могат да проверят гаража, за да се уверят, че проклетата му кола не се е смъкнала от крика, оставяйки го отдолу — добави тя, като се обърна и пое към бюрото си.
Минаваше осем, когато дежурният от контролния пулт се появи в кабинета.
— Момчетата провериха къщата на Коноли. Никой не отваря вратата. Огледали са подробно наоколо. Всички пердета са били дръпнати. Млякото все още е било пред вратата. Доколкото са разбрали, не е имало никакви признаци на живот. Забелязали са обаче нещо странно. Колата му е била паркирана на улицата, което изобщо не е в неговия стил. Не е нужно да ти казвам, че той се отнася с оная кола като с безценно бижу.
Тя се намръщи.
— Може би някой му е дошъл на гости? Роднина или момиче? Вероятно им е позволил да оставят своята кола в гаража?
Полицаят от контролната поклати глава.
— Не. Момчетата са погледнали през прозорчето. Гаражът е бил празен. А не забравяй и млякото.
Тя сви рамене.
— Тогава не можем да направим нищо повече, нали?
— Е, той е на около двайсет и една. Мислех, че има повече акъл в главата, та да не попадне в списъка на изчезналите. Еми, хората са си казали — тихите води са най-дълбоки.