Сержант Бонър въздъхна.
— Ще му откъсна главата до кръста, само да ми се мерне пред очите! Между другото помолих Джоуи Смит да застъпи вместо него в кабинета за информация.
Дежурният вдигна отчаяно очи нагоре.
— Ти наистина знаеш как да уплътниш времето на човек. Не можа ли да хванеш някой от другите? Смит едва се справя с азбуката.
Преди да успее да му върне заяждането, на вратата се почука.
— Да? — извика тя. — Влез!
Една жена полицай от контролния пулт влезе нетърпеливо. Изглеждаше зле.
— Вижте — започна тя с тревога в гласа, която пролича от първата дума, — мисля, че е добре да хвърлите един поглед на това.
Държеше в ръцете си факс с оръфан край, където припряно е бил дръпнат от ролката.
Полицаят от контролния пулт бе по-близо, затова взе листа хартия и заби нетърпелив поглед в него. Пое рязко дъх, после за момент затвори очи. Постоя така миг, след което безмълвно подаде листчето на сержант Бонър.
В първия момент единственото, което видя, бе черно-бялото петно на снимката. За момент, сякаш мозъкът й механично превключвайки на защитна реакция, за да я предпази от ужаса, тя се учуди защо някой на своя глава е докладвал, че Коноли е изчезнал. След това очите й фиксираха знаците в думи.
„Спешен факс до всички полицейски участъци. Това е неидентифицирана жертва на убийство, открита вчера следобед в задния двор на кръчмата «Кралицата на сърцата», Темпъл Фийлдс, Брадфийлд. Прилагаме и снимка към това съобщение. Моля, размножете и разпространете. Всяка информация да се предава на инспектор Кевин Матюс, улица «Скаргил», отдел за тежки криминални престъпления.“
Сержант Бонър хвърли мрачен поглед към другите двама полицаи.
— Няма никакво съмнение в това, нали?
Колежката й гледаше в една точка в пода, бледа и с влажни очи.
— Не мисля така. Това е Коноли. Искам да кажа, че ти не би го нарекла добра прилика, но това определено е той.
Полицаят от контролния пулт вдигна факса.
— Ще се обадя веднага на инспектор Матюс.
Бонър блъсна стола си назад и стана.
— По-добре да прескоча до моргата. Те ще се нуждаят от официално установяване на самоличността колкото може по-скоро, така че да могат да се захванат енергично с работата.
— Това напълно променя играта — каза Тони с мрачно лице.
— Положително обърква изводите ни до тук — съгласи се Карол.
— Въпросът, който ме измъчва сега, е дали Ханди Анди е знаел, че ни подхвърля ченге — размишляваше Тони на глас, при което се завъртя на стола си, за да се загледа през прозореца към покривите на сградите.
— Моля?
Той пусна една крива усмивка и отвърна:
— Извинявай, трябваше да ти обясня. Винаги им давам име. То го прави личност, човек от плът и кръв, а не някакъв фантом. — Отново се обърна с лице към Карол. — Това притеснява ли те?
Карол поклати глава.
— Не, във всеки случай е по-добро от прякора, който му лепнаха в полицията.
— Какъв е прякорът? — учуди се той и повдигна въпросително веждите си.
— Странния убиец — отвърна тя с отвращение.
— Това събужда много въпроси — продължи Тони уклончиво, — но ако то им помага да преодоляват страха и гнева си, вероятно не е чак толкова лошо попадение.
— Не го харесвам. Не ми звучи като лично име това Странния убиец.
— Какво го прави толкова лично за теб? Фактът, че сега очисти един от вашите?
— Вече така се чувствам. Когато дойде второто убийство, това, което аз разследвах, бях убедена, че имаме работа със сериен убиец. Тогава се почувствах съпричастна и то стана нещо лично за мен. Исках да се добера до това копеле. Изпитвах нужда да го направя. Професионално, лично, каквото и да е. — Ледената решителност в гласа на Карол вдъхна увереност на Тони. Тя бе жена, готова да премине през всякакви пречки, за да получи това, от което се нуждаеше, и да си свърши работата. Тонът и думите, които избра, също бяха преднамерено предизвикателство, за да му покаже, че изобщо не й пукаше какво мисли той за желанието й. Тони имаше нужда точно от такъв човек. Поне професионално.
— Ти и аз, двамата заедно, можем да го осъществим. Но, подчертавам, заедно. Знаеш ли, първия път, когато бях пряко увлечен в създаването на профил, ставаше въпрос за сериен подпалвач. След като успя да причини пет-шест големи пожара, вече знаех как го прави, защо го прави и какво означава всичко това за него. Знаех точно какъв тип откачено копеле е и все пак не можех да му сложа име и да си го представя. За известно време чувството за безсилие ме бе докарало до лудост. После осъзнах, че това вече не беше моя работа. А твоя. Всичко, което зависи от мен, е да те насоча в правилната посока.