Карол потисна една въздишка.
— Добре. Но ще ми кажеш ли поне дали все още смяташ така, след като видиш доказателствата? Защото, ако се окаже нещо повече от едно голо предположение, може би ще се нуждаем от преосмисляне на начина, по който подхождаме към разследванията.
— Обещавам.
Вратата се отвори, сякаш слагайки точка на разговора им.
Вече в кабинета й Тони изтърва първата папка със снимките.
— Преди да започнем, би ли искал да ме просветлиш как смяташ да продължаваш? — попита го тя с готова тетрадка в ръце.
— Първо ще прегледам всички тези снимки, после ще те помоля да ми разкажеш какво сте постигнали с разследването дотук. Когато приключим, ще прегледам копията сам. Тези, които ти си направила. После обикновено нахвърлям психологически портрет на всяка от жертвите. Тогава ще направим втори разбор на материалите — каза той, като размаха документите. — И накрая ще отида в кабинета си, за да направя психологически портрет на нападателя. Звучи ли ти всичко това приемливо?
— Става. Колко време смяташ, че ще ни отнеме цялата операция?
Тони се намръщи.
— Трудно е да се каже. Сигурно няколко дни. Както и да е, изглежда, Ханди Анди се развихря на цикъл през осем седмици и няма никакъв знак, че ще ускорява темпото. Това междувременно е необичайно само по себе си. След като проуча материалите, ще имам по-добра представа доколко успява да се контролира, но мисля, че вероятно имаме достатъчно време, преди той да убие отново. Като казвам това, не изключвам възможността вече да е избрал следващата си жертва. Затова трябва да сме сигурни, че всеки напредък, който постигнем, е далеч от очите на пресата. Последното нещо, което искаме, е да му въздействаме като катализатор и това да доведе до ускоряване на процеса.
Карол простена:
— Винаги ли си толкова оптимистичен?
— Зависи от обстановката. О, и още нещо. Ако вече си стигнала до някакви подозрения, предпочитам да не знам нищо за тях на този етап, защото има опасност подсъзнанието ми съответно да промени профила.
Карол изсумтя.
— Де да имахме този късмет!
— Толкова ли е зле?
— О, ние притиснахме всички, които имаха вид на агресивно настроени и нападателни срещу гейовете, но никой от тях не изглеждаше дори мъничко подозрителен.
Тони направи състрадателна гримаса, после вдигна снимките от трупа на Адам Скот и бавно започна да ги прехвърля. Взе химикала и придърпа тефтера си по-близо. Хвърли поглед към Карол.
— Искаш ли кафе? — предложи той. — Исках да питам по-рано, но бях погълнат от разговора, който водехме.
Карол се чувстваше като конспиратор. Тя също се бе потопила в дискусията с интерес, въпреки угризенията и чувството за вина, че многобройните убийства не трябва да бъдат източник на удоволствие. Да приказва с Тони бе като да говори с равен, който нямаше да й забие нож в гърба. Главната му грижа бе да намери път към истината, вместо начин да повиши самочувствието си. Това бе нещо, което й липсваше досега в тоя случай.
— Аз също — призна си тя. — Искаш ли да отида и да донеса?
— Не, за бога! — засмя се Тони. — Ти не си за това тук. Почакай малко, сега ще се върна. Какво искаш да е твоето?
— Чисто. Без захар. И предпочитам да ми го вкараш венозно.
Тони измъкна една голяма кана от шкафа си и изчезна. След пет минути се върна с две димящи чаши и кана в ръка. Подаде едната на Карол и се пресегна към термоса.
— Ще го напълня. Предполагам, ще ни стигне за известно време. Обслужвай се, когато поискаш.
Карол отпи с наслада и благодарност.
— Ще се омъжиш ли за мен? — изгука тя с престорена романтичност.
Тони отново се засмя, за да прикрие спазъма на опасението, който стегна стомаха му — позната реакция дори към най-безобидния флирт.
— Няма да говориш така след няколко дни — подхвърли той небрежно и отново вниманието му бе привлечено от снимките.
— Жертва номер едно. Адам Скот — обяви той тихо и нахвърли нещо в бележника си.
После прехвърли снимките една по една, след което се върна отначало. Първата бе запечатала градски площад с високи къщи от осемнайсети век от едната страна, модерна административна сграда от другата и верига магазини, барове и ресторанти от третата. В средата му се кипреше градинка, пресечена от две диагонални пътечки. В средата й бе разположен богато украсен викториански фонтан. Паркът бе ограден от около петдесетинасантиметрова на височина тухлена ограда. Край двете страни на градината сплиташе клони гъст храсталак. Обкръжението бе леко запуснато, мазилката на къщите олющена на места. Тони си представи, че стои на ъгъла, поглъща с поглед пейзажа, вдъхва мръсния градски въздух, примесен с мирис на застоял алкохол и бързи закуски, и слуша звуците на нощта. Въртенето на моторите, отекването на високите токчета по паважа, случаен смях и викове, донесени от вятъра, цвърченето на скорците, лишени от сън заради луминесцентната светлина на уличните лампи. „Къде стоиш, Анди? От къде наблюдаваш ловното си поле? Какво виждаш? Какво чуваш? Какво чувстваш? Защо тук?“