— Както вашия патолог, не ми се иска още да спекулирам с някакви заключения — отвърна Тони и продължи с последния комплект снимки.
За пръв път Карол видя как професионалната му маска се смъква. На лицето му се изписа ужас, очите му се разшириха, челюстта му увисна и едва си пое дъх. Не беше изненадана. Когато бяха обърнали Дамиен Коноли по гръб, детективът — двуметров ръгбист — се беше свлякъл като мъртъв, припадайки. Дори полицейският патолог, човек с богат опит, се бе обърнал за минута настрана, очевидно мъчейки се да не повърне.
Крайниците на Дамиен Коноли се бяха вкочанили в някаква странна пародия на човешки жестове. Изкълчените стави стърчаха в налудничави ъгли. Но имаше още нещо, далеч по-лошо. Пенисът му бе отрязан и напъхан в устата му. Трупът бе жигосан на гърдите със странни струпвания тук-там на цъфнали звезди от изгорено, но не по-големи от сантиметър.
— Боже мой! — възкликна Тони, като едва си пое дъх.
— Той наистина си разбира от работата! Става все по-добър, нали? — попита Карол горчиво. — Гордее се с произведенията си.
Тони не отвърна, а се съсредоточи върху ужасяващите снимки, за да ги проучи така подробно, както останалите. Накрая се обади:
— Карол, някой предложил ли е някаква теория за произхода на тези белези? С какво са направени?
— Няма версии.
— Изгарянията са доста странни. Варират по вид. Не прилича да са от един предмет. Фигурират поне пет различни форми. Имаш ли някой под ръка, който би могъл да направи компютърен анализ на формите? Да разбере дали няма някакво скрито заложено послание в тях? Трябва да са десетки тия проклети жигосвания!
Карол отново разтърка очите си.
— Не знам. Аз и компютрите сме толкова съвместими, колкото принцът и принцесата на Уелс. Ще попитам, като се върна в кабинета. И ако нямаме подходящ човек, ще попитам брат ми.
— Брат ти?
— Майкъл е компютърен гений. Занимава го разработването на компютърни игри. Искаш компютърен анализ, обработен и вкаран в игра с канонадни стрелби? Тогава той е точно човекът, който ти трябва!
— И може да си държи езика зад зъбите?
— Ако не можеше, нямаше да работи точно това. Милиони лири зависят от това дали компанията му ще се изкачи на следващото стъпало на стълбата, преди някой друг да го е направил. Повярвай ми, той знае кога да си затваря устата.
Тони се усмихна.
— Не исках да прозвуча нападателно.
— Не си.
Той въздъхна и продължи:
— Молих се на Бога да ме вземете много по-рано от това. Ханди Анди няма никакво намерение да спре до тук. Прекалено е увлечен и влюбен в работата си. Виж тези снимки. Това копеле ще продължи да пленява, измъчва и убива, докато не го хванете. Карол, тоя тип изгражда кариера на убиец.
Изкачих се дръзко по пътеката до прага на Адам и натиснах звънеца. Докато звънът отекваше, аз се стараех да си докарали извинителна усмивка на физиономията. Вярвах, че се справям добре. Виждах неясното очертание на главата и раменете му, докато слизаше по стълбите и идваше по коридора. После вратата се отвори и изведнъж се озовахме лице в лице. Той се усмихваше полувъпросително. Като че ли ме виждаше за пръв път в живота си.
— Извинявайте за притеснението — започнах аз, — но колата ми се развали и не знам къде има уличен телефон. Чудех се дали мога да използвам вашия, за да се обадя на пътна помощ. Разбира се, ще си платя за услугата… — Оставих гласа си да заглъхне.
Той се разтопи в широка предразполагаща усмивка, а тъмните му очи се присвиха в ъгълчетата.
— Няма проблеми. Заповядайте! — покани ме той и отстъпи назад. Прекрачих прага. После Адам ми посочи с жест коридора. — Има телефон в кабинета ми. Там, право вдясно.
Крачех бавно през коридора, наострил уши за звука от затварянето на външната врата след мен. Когато ключалката щракна бавно на мястото си, той добави:
— Всичко е наред, нали?
— Просто търсех номера — отвърнах, застанал на прага на кабинета, докато ровех в торбичката си. Адам продължаваше да върви по коридора, така че, когато измъкнах сълзотворния спрей, той се намираше само на две крачки от мен. Просто не можеше да бъде по-добре. Оставих го да посрещне струята право в лицето си.
Той изрева от болка и се препъна към стената, като дереше с ръце лицето си. Движех се бързо. Едно стъпало между глезените, ръце на раменете му, светкавично извиване и той падна долу, като заби нос в килима. Едва си поемаше дъх. Намерих се върху него за секунди, сграбчих китката му и извих ръката му на гърба, докато щракнах белезниците върху нея. Досега той се бореше яростно със стичащи се по лицето му сълзи. Аз обаче успях да сграбча свободната му махаща ръка и да щракна другата половина на белезниците около нея.