— Нищо ли не е излязло още?
Улкот потърка оплешивялото място на темето си — жест, който му беше станал навик и според втората му жена бе причината за опадането на косата му.
— Отделни неща. Нищо важно. Имаме имената на няколко типове, които са шетали из Темпъл Фийлдс поне в две от въпросните нощи и сме ги прибрали на топло. Проверихме също номерата на колите, които периодично са се появявали по времето на убийствата. За щастие след второто убийство следовател Джордан е нареждала на фотографа винаги да снима номерата на колите на гей района. Това е много работа, сър, но ще се оправим.
„Ако убиецът има някаква връзка с колите“ — помисли си Брандън. Съжаляваше, че именно той се бе противил дълго време случаят да бъде поет от екипа на „ХОЛМС“. Но този убиец не приличаше на никой друг от онези, които беше виждал или за които беше чел. Техният човек се оказа много внимателен.
Брандън не разбираше много от компютри. Една поговорка се въртеше в главата му: „Да преливаш от пусто в празно.“ Той горещо се надяваше да не се окаже, че е обременил хората си с работа, която да излезе чиста загуба на време.
Карол отвори рязко очи. Сърцето й биеше лудо. В кошмара й една тежка желязна врата се бе затръшнала зад нея, затваряйки я в студена влажна килия без прозорци. Все още бе замаяна от съня и й трябваше известно време, за да осъзнае, че не усеща познатата тежест от тялото на Нелсън върху краката си. После чу стъпки и издрънчаването на ключове, хвърлени на масата. Тънка ивица светлина се процеждаше през процепа на отворената врата, който бе нужен на котарака за неговите влизания и излизания. Измъкна се от завивките с пъшкане и грабна часовника. Десет и десет. Ограбени бяха двайсет минути от безценния й сън заради шумното прибиране на Майкъл.
Карол стана от леглото и намъкна тежката си хавлия. Отвори вратата на спалнята си и влезе в огромната стая, която заемаше почти целия апартамент, който делеше с брат си. Пет-шест монтирани на пода лампиона с различна тежест разпръсваха мека изискана светлина в помещението. Нелсън се появи от кухнята, като подскачаше бодро по паркета. После приклекна и с един скок, с който сякаш се противопоставяше на гравитацията, се намери във въздуха, докосна леко един тънък високоговорител, преди да се приземи грациозно върху етажерката от светло дърво. Оттам той огледа високомерно стаята към Карол, като че ли искаше да каже: „Обзалагам се, че не можеш да го направиш!“
Размерите на стаята бяха дванайсет на седем метра. В единия ъгъл бяха подредени три канапета, покрити с губери. По средата им стоеше масичка. В отсрещния край бяха разположени трапезарията — голяма кръгла маса с шест стола в стил „Макинтош“. Близо до канапетата стоеше подвижно барче, върху което бяха сложили телевизор и видео. Половината от отсрещната стена бе заета с етажерки, отрупани с книги, видеокасети и компактдискове.
Стените бяха боядисани в успокояващо гълъбовосиво, освен отдалечената стена, която представляваше тухлена зидария с пет високи сводести прозорци, откриващи просторна гледка към града. Карол пресече стаята и стигна мястото, откъдето можеше да види черната извиваща се лента на канала „Дука на Уотърфорд“ долу. Градските светлини блестяха като витрина на евтин бижутерски магазин.
— Майкъл? — извика тя.
Брат й подаде глава над барплота откъм тясната кухня. Изглеждаше доста изненадан.
— Не разбрах, че си тук. Да не те събудих?
— Така или иначе трябваше да ставам скоро. Трябва да се върна обратно в работата. Просто откраднах няколко часа сън — обясни тя примирена. — Чайникът включен ли е?
Отиде до кухнята и се метна на едно от високите столчета на барплота. Майкъл сипа чай и си направи сандвич с говеждо месо, маслини, домати, лук и риба тон.
— Ще хапнеш ли?
— Бих могла да се справя с един като твоя — призна си тя. — Как мина в Лондон?
Майкъл сви рамене.
— Знаеш как е. Те винаги харесват това, което правим, но ако може да сме го свършили вчера.
Карол направи гримаса.
— Звучи точно както уводните статии на „Сентинъл Таймс“ за масовия убиец. Между другото какво точно правиш в момента? Може ли да се обясни с думи без съкращения на човек, който нищо не отбира от техника?
Майкъл се ухили:
— Следващото голямо изобретение ще бъде компютърни приключенски игри със същите качества като видеоигрите. Снимаш истински неща, дигитализираш ги и ги подреждаш, за да направиш игра, която е реална като филм. Представи си, че участваш в някакво компютърно приключение, но всички герои там са хора, които познаваш. Ти си героят, но вече не само във въображението си.