— Сигурно. Ще погледна. Имам едно приятелче, което почти със сигурност има най-новите програмни продукти в тази област. Убеден съм, че ще ме остави да проверя на машината му тези неща.
— И на никого нито дума за какво става въпрос! — предупреди го Карол.
Майкъл я погледна обидено.
— Разбира се! За какъв ме имаш! Слушай, да не мислиш, че ще съчувствам на един сериен убиец вместо на теб?! Ще си държа езика зад зъбите. Просто ми донеси нещата утре и аз ще направя каквото зависи от мен. Става ли?
Карол се наведе и разчорли русата коса на брат си.
— Благодаря ти. Оценявам помощта ти.
Майкъл я грабна и я прегърна.
— Това е сериозна територия, сестричке. Бъди внимателна там, нали? Знаеш, че не мога да си позволя сам ипотеката на това местенце.
— Винаги внимавам — отвърна Карол, като не обърна сериозно внимание на вътрешния си глас, който я предупреждаваше да не предизвиква съдбата. — Обикновено оцелявам.
— Пожелах те още първия път, когато те видях — казах аз меко. — Толкова дълго копнях за теб!
Отпуснатата глава на Адам се изправи леко. Натиснах дистанционното на видеокамерата, монтирана на триножника. Не исках да изпусна нищо. Клепачите на Адам, натежали от целия тоя хлороформ, се отваряха едва-едва, с мъка. После изведнъж рязко се отвориха, като че ли в паметта му проблеснаха смътни спомени. Главата му почна да се мята насам-натам, тъй като се опитваше да види къде се намира и как беше захванат. Забелязвайки голотата си и подробностите на меките кожени каиши, с които бе привързан за китките и глезените, той осъзна, че е привързан за моята диба. От лепенката върху устата му се изтръгна стенание на паника.
Пристъпих напред и излязох от сянката зад него. Приближих се така, че можеше да ме вижда. Намазаното ми тяло светеше на ярката светлина. Бельото ми бе вече свалено.
То бе грижливо избрано, за да подчертае великолепното ми тяло и да го покаже в най-добрата му светлина. Когато ме видя, очите му се разтвориха още повече. Той се опита да проговори, но това, което успя да излезе от устата му, бе само някакво напрегнато мучене.
— Но ти бе решил, че не може да си позволиш да ме пожелаеш, нали? — попитах го аз с твърд обвинителен тон. — Ти предаде любовта ми. Не намери смелост да избереш любов, която щеше да извиси и двама ни. Не, ти пренебрегна истинското си аз и се мъкнеше с оная невзрачна тъпа пикла, която е пълен боклук. Не го ли осъзнаваш? Аз съм единственият човек в света, който истински разбира от какво се нуждаеш. Можех да те докарам до екстаз, но ти избра безопасния емоционален вариант. Жалко, че не събра дързост, за да слеем душите и телата си в едно истинско съвършенство.
Капчици пот се стичаха по слепоочието му, въпреки студенината на мазето. Приближих се напред и погалих тялото му, прокарвайки пръсти по бледите му мускулести гърди. После ги пуснах по слабините му. Той потръпваше конвулсивно, а тъмносините му очи ме гледаха умоляващо.
— Как можа да отхвърлиш това, което знам, че е в сърцето ти? — изсъсках аз, впивайки нокти в меката плът над тъмните къдрави косми между краката му. Той се изопна под мен. Вълнувах се от усещането. Махнах ръката си и забелязах, че алените полумесеци от ноктите ми са врязани в кожата му. — Знаеш, че ми принадлежиш. Ти ми го каза. Ти ме желаеш и двамата знаем, че е така.
Ново стенание се откъсна от лепенката. Сега потта се стичаше вече и по гърдите му, а капките пот слепваха гъстите черни косми, които се заостряха надолу по корема му в тънка линия, насочена към члена му, висящ извит и безпомощен като охлюв между краката му. Въпреки че бе очевидно, че той не ме желаеше, гледката на уязвимата му голота ме възбуждаше. Той беше красив. Чувствах, че кръвта тече лудо в жилите ми, плътта ми се разширяваше, готова да го поеме и експлодира от бушуващата в мене страст. Мразех се, че проявявам слабост, и се обърнах, за да не може да види въздействието си върху мен.
— Всичко, което исках, бе само да те обичам — казах тихо. — Не исках да бъде така.
Пресегнах се към ръчката на дибата и помилвах с ръка гладкото дърво. Обърнах глава към Адам и се взрях в красивото му лице. После бавно, безкрайно бавно започнах да въртя ръчката. Тялото му, вече изопнато, се изпъна срещу дърпането на каишите. Но усилията му бяха напразни. Приспособленията на навиващия се механизъм умножиха малкото ми усилие и го превърнаха в силата на няколко човека. Адам не можеше да се противи на моята машина. Можех да видя мускулите на ръцете и краката му, които изпъкваха от обтягането, гърдите му, които се повдигаха, борейки се за всеки дъх.