— Разбирам — бе всичко, което успя да каже.
Тони се усмихна.
— Повече ли очакваше?
— Всъщност, не.
Усмивката му се разшири още повече.
— Дори мъничко?
Беше заразителна усмивка. Карол се ухили в отговор.
— Надявах се, може би. Но да очаквам — не. Между другото има нещо, което не разбрах. Какво е това НПП, ПП, НСП? Искам да кажа, нали не става дума за Национални паркинги за превозни средства или Национална социалистическа партия?
— Това са акроними. НПП — няма постоянен партньор, ПП — постоянен партньор и НСП — няма скорошен партньор. Това при нас е станало мания и засяга всички заети в областта на психологията и социологията. Трябва да е доста объркващо за непосветените. Съжалявам за това. Опитах се да огранича професионалния ми жаргон колкото ми бе възможно.
— За да не объркваш профаните като нас ли, а? — подразни го Карол.
— По-скоро е самосъхранение. Последното нещо, което искам, е да дам повод на скептиците да се хванат за нещо. Доста трудно е да накарам хората да приемат, че докладите ми си заслужават да бъдат прочетени, без да ги отблъсквам с всички онези ненужни псевдонаучни глупости.
— Вярвам ти — увери го Карол с ирония. — Ще тръгваме ли?
— Разбира се. Но има още нещо, на което искам да ти обърна внимание — каза Тони, като изведнъж стана сериозен. — Става дума за жертвите. Всички смятат, че убиецът си е набелязал гейове за мишена. Сега има стотици, вероятно хиляди активни гейове в Брадфийлд. Тук е едно от най-големите свърталища на хомосексуалисти в страната извън Лондон. И все пак нито една от жертвите не е била известна с някакъв хомосексуален живот. Какво ти говори това?
— Предполагам, че той е прикрит и си пада по мъже, които също са прикрити като него.
— Може би. Но ако всички те са твърде заети да се правят на нормални, как ги среща той?
Карол изправи ръбчето на хартията, за да спечели малко време за обмисляне.
— Списания с рубрики за запознанства може би? Малки обяви? Телефонни линии за разговор на няколко човека едновременно? Интернет?
— Добре. Всички възможности. Но не е имало никакви следи за подобни интереси според докладите на полицията, когато са претърсвали домовете им. В нито един от случаите.
— Тогава какво се опитваш да кажеш?
— Не смятам, че Ханди Анди напада гейове. Мисля, че ги харесва нормални.
Сержант Дон Мерик реши, че никога не му бе идвало така до гуша. Като че ли не му беше достатъчно зле, задето Попай му беше пряк началник според новото разпореждане на шефа на полицията, ами сега се оказваше слуга на трима господари. Предполагаше се, че той трябва да съблюдава дали се изпълняват нарежданията на следовател Джордан, когато тя не е наоколо. От него се очакваше също да работи с Кевин Матюс по случая Дамиен Коноли. И не на последно място да бъде свръзка с Боб Стансфийлд във връзка с работата, която той и следовател Джордан са свършили вече по случая с Пол Гибс. Като капак на всичко трябваше да прекара вечерта в „Дяволската дупка“.
Мнението му бе, че никога не бе попадал в клуб с така подхождащо си име. За „Дяволската дупка“ се мъдреше следната обява в гей пресата:
Клубът, който господства в Брадфийлд. Само едно посещение, и ще бъдете покорени. Вие сте длъжни да прекарате живота си в „Дяволската дупка“!
Всичко това беше скромно казано. „Дяволската дупка“ бе мястото, където можеш да отидеш и да намериш партньори, ако садомазохизмът и игрите на пленници бяха начинът, по който се разтоварваш.
Мерик се чувстваше като Снежанка, попаднала в оргия. Нямаше и представа как се предполага, че трябва да се държи. Дори не беше сигурен дали се беше напъхал в подходящо облекло. Бе намъкнал стари нацепени дънки „Ливайс“, които обикновено виждаха бял ден само когато му се случеше да свърши някаква работа около къщата, обикновена бяла тениска и изподрано кожено яке, което носеше в дните, когато летеше на мотора си много преди да се родят децата му. В задния му джоб се намираха служебните му белезници. Той се надяваше, че придават правдоподобност на образа, в чиято кожа трябваше да влезе. Като огледа слабо осветения бар, Мерик забеляза много изтъркани дънки и кожени якета. Толкова много, че очакваше да види огнен сигнал SOS да се издигне над сцената. Поне повърхностно, мислеше си той, можеше да се съсредоточи върху ролята си. Което бе обезпокояващо само по себе си. Когато очите му свикнаха със слабата светлина, той зърна някои от колегите си. Повечето се чувстваха точно толкова неловко, колкото и той самият.