Тони седна на леглото и се огледа наоколо. Бавно и внимателно той се опитваше да построи образа на човека, който живееше в тази стая.
— Ти обичаш да упражняваш силата чрез насилието — помисли той на глас. — Наслаждаваш се на прилива на болка в твоите сексуални преживявания. Но тук няма никаква хитрост. Никакъв знак, че си човек, който планира нещата грижливо, в детайли. Обожаваш тялото си. То е храм за теб. Постигнал си нещо и си горд от този факт. Не си необщителен. Успяваш да делиш една къща с други двама мъже и не страдаш от мания за собственост, тъй като нямаш ключалка на вратата си. Нямаш проблеми със сексуалността си и за теб е съвсем прилична идеята да вземеш някого от някой клуб, като преди това си имал шанса първо да го опознаеш малко.
Изграждането на образа му бе прекъснато от Брандън.
— Виж това, Тони! — извика той развълнувано.
До този момент той старателно бе преглеждал една кутия от обувки, пълна с разписки, квитанции от електрическата компания и отчети за състоянието на банковата сметка и кредитната му карта. Кутията бе почти празна, но той държеше тънко листче хартия.
Тони го взе и се намръщи. Беше някакъв официален полицейски формуляр.
— И какво е това?
— Това е глобата, която получаваш, когато те спре полицай и нямаш документи за колата в себе си. Трябва да ги занесеш в полицията в рамките на фиксирания в квитанцията срок, така че колегите да могат да проверят всичко ли е в ред. Виж името на полицая — насърчи го Брандън.
Тони отново се загледа в хартийката. Името, което в началото му се бе сторило като нечетлива драсканица, изведнъж се проясни пред погледа му в „Коноли“.
— Познах номера му — каза Брандън. — Трудно можеш да разчетеш името.
— По дяволите! — въздъхна Тони.
— Дамиен Коноли трябва да го е спрял за някакво дребно нарушение или просто за проверка на документите — поясни Брандън.
Тони се намръщи.
— Мислех, че Коноли работи в местното бюро за информационен обмен. Какво е правил, та е връчвал полицейски честитки?
Брандън погледна през рамото на Тони към листчето.
— Това е било почти преди две години. Очевидно тогава Коноли е бил пътен полицай. Или е бил временно към пътната полиция, или е бил дежурен с някоя кола, обикаляща определен район, когато е видял Макконъл да върши нещо нередно.
— Можеш ли да го провериш дискретно?
— Няма проблеми — съгласи се Брандън.
— Тогава всичко ти е ясно, нали?
Брандън изглеждаше учуден.
— Искаш да кажеш… мислиш, че това има някаква връзка? Според теб нашият човек е Макконъл?
— Не, не — побърза да отрече Тони. — Изобщо не мога да кажа подобно нещо. Това, което имам предвид, е, че ако можеш да проследиш пътя на квитанцията до другия й край, сигурно ще можеш да получиш от съдията официално разрешително за обиск, базирайки се на факта, че Макконъл е познавал три от четирите жертви. А това вече отива далеч зад простото съвпадение.
— Добре — съгласи се Брандън и въздъхна. — Значи ти все още не си убеден, че Макконъл е убиецът?
Тони започна да крачи напред-назад по килима. Шареният му геометричен десен от сиви, червени, черни и бели фигури му напомняше за ужасната мигрена, която някога се бе завихрила в главата му.
— Преди да го откриете и вие, аз стигнах до заключението, че сте прибрали не тоя, когото трябва — обясни той след няколко минути. — Знам, че нямах време да седна и да напиша вече пълния профил, но се чувствам така, сякаш вече имам усет за това, какъв е убиецът. А тук има прекалено много неща, които не пасват на тази представа. Но това е дяволско съвпадение. Градът е голям. Установихме, че Стиви Макконъл е познавал или поне срещал три от четирите жертви. Колко хора ще намерим още в същото положение?
— Не много — съгласи се мрачно Брандън.
— Все още не възприемам Макконъл като убиец, но твърде вероятно е човекът, когото търсим, да го познава и дори да е срещнал Адам Скот и Гарет Финеган чрез него. Може би този някой е бил с него дори когато е получил тази полицейска честитка. Или някой, на когото Макконъл е посочил Дамиен и го е набедил. Знаеш, нещо от рода на: „Това е копелето, което ми тегли теслата за превишена скорост.“