Чувайки думите на майка ми да излизат от собствената ми уста, самоконтролът ми направо се разби, както нищо друго не би могло да го направи. Продължавах да го удрям, като се опивах от пращенето на хрущяла, когато му размазах с юмрук носа. Не бях на себе си от ярост. Той ме бе изиграл, карайки ме да го смятам за нещо, което не беше. Мислех, че Пол е силен и смел, интелигентен и чувствителен. Но той бе просто една тъпа, страхлива и развратна свиня, жалко подобие на мъж. Как можах да допусна в представите си, че той би могъл да бъде съвършеният партньор?! Дори не се съпротивляваше. Просто седеше там и скимтеше като помиярче, оставяйки се да го налагам.
Накрая, след като се задъхах от изтощение и гняв, спрях. Пристъпих назад и се взрях презрително към него. Стичащите се сълзи измиваха вадички през кръвта по лицето му.
— Ти сам си го докара! — изсъсках аз.
Всичките ми внимателно обмислени планове се стопиха като лед.
Но сега не исках да му давам втория шанс, който дадох на Адам. Не желаех любовта на Пол при никакви обстоятелства. Той не ме заслужаваше. Приближих се обратно към гърба на стола и сграбчих края на каиша.
— Не! — изхленчи той. — Моля те, недей!
— Проигра си шанса — срязах го аз вбесено. — Дадох ти шанс, но ти го проигра. Няма кого да виниш, освен себе си. Идваш тук и пикаеш по пода като бебе, което не може да се контролира.
Дръпнах колана, затягайки го достатъчно, така че да мога да го освободя от закопчалката. После го оставих да се плъзне свободно.
Мускулите на Пол веднага се стегнаха, като го задържаха вдървено на няколко сантиметра от зловещия шип. Аз се придвижих в полезрението му и бавно се съблякох, като галех тялото си, представяйки си какво щях да почувствам под ръцете му. Очите му щяха да изскочат от усилието да се задържи в същото положение. Седнах бавно и започнах нежно да се разтърквам, като се разпалвах непреодолимо от отчаяната му борба да остане над мъчителния шип.
— Можеше ти да правиш това — подигравах му се аз, докато се възбуждах още повече от треперенето на бедрата и прасците му. — Можеше да правиш любов, вместо да се мъчиш да опазиш задника си.
Ако той не се изтощеше бързо като Адам, удоволствието ми би продължило по-дълго. Както и стана, писъците на неговата агония се смесиха със стенанията на моето удоволствие. Превърнах се в ракета. Цялото ми тяло бе пронизвано от мълнии и разкъсвано от огъня, който накрая избухна в оргазъм. Това ме накара да коленича.
Той се опитваше да се освободи, но това само помагаше остриетата да се забият по-дълбоко в нежната кожа. Легнах обратно на стола, успокоявайки вълните на удоволствие, които се разливаха по цялото ми тяло сред оргазма. Стенанията и писъците на Пол бяха като заключителен акорд на сексуалното ми задоволство.
С течение на времето той потъваше все по-дълбоко върху шипа и писъците му намаляха до хленчещи стенания. За моя изненада почувствах, че у мен отново се надига сексуална възбуда. След изящното удоволствие от първия си оргазъм исках възбудата ми да продължи по-дълго. Протегнах се до контролната кутия за електрическия проводник към шипа. Натиснах копчето, което пускаше тока. Дори с относително ниско напрежение тялото на Пол се изви конвулсивно в дъга, която почти го изтръгна от шипа. В този момент около него плисна голямо количество кръв, която опръска пода в радиус две крачки от стола.
Обединих движенията на двете ни тела като поддържах съвършен ритъм на скоростта на напрежението от взаимната възбуда. Усещах, че мускулите ми треперят като неговите, когато ги притисках с ръка. Когато се усетих, установих, че тялото ми се извиваше в синхрон с неговото, а стенанията ми отекваха с неговите последни викове, преди да изпадне в безсъзнание.
Трябва да призная, че се изненадах от това колко много се насладих на наказанието на Пол. Вероятно защото заслужаваше много повече от Адам или защото хранех твърде големи очаквания от него. Или пък просто защото се чувствах по-добре от това, което трябваше да направя. Каквато и да бе причината, второто ми пътешествие в света на убийствата ми остави усещането, като че ли най-накрая намерих истинското си призвание.
Девета глава
Ние изсушаваме сълзите си… и откриваме, че сделката, която от морална гледна точка е шокираща и не може да се оправдае дори според принципа „въпрос на вкус“, се оказва спектакъл, достоен за уважение.
— Добре, Анди, време е за шоуто! — каза Тони, като седна зад празния екран на компютъра си. След като Карол го остави, той едва се беше замъкнал горе, после бе изритал обувките си и захвърлил бейзболното си яке на площадката на стълбището. Беше направил пауза само за да изпразни пикочния си мехур и после веднага се зарови под завивките, потъвайки в най-дълбокия сън от месеци насам. Когато се събуди, минаваше обяд. Но за пръв път не усещаше вина заради работата, която трябваше да е свършил. Чувстваше се освежен, развълнуван, дори въодушевен. Претърсването на къщата на Стиви Макконъл му бе донесло нова увереност, че наистина разбира какво прави. Бе разбрал преди това с абсолютна яснота, че Ханди Анди не живее така. Това не бе нещо, което можеше да признае пред всеки извън тесния кръг приятели, занимаващи се също с профили. Но той откри у себе си истински устрем, осъзнавайки, че вероятно може да влезе в главата на Ханди Анди и да прекара пътечка през изопачения лабиринт на уникалната му логика. Всичко, което се искаше от него сега, бе да намери ключа от вратата.