В кабинета си Тони прерови останалите купове документи, като нахвърляше бележки през това време в тефтера си. После пусна щорите и каза на секретарката си да задържи всички обаждания. Завъртя стола си настрани, насочен към този за посетители. На бюрото от едната страна постави касетофона, все още изключен. После се отдалечи до вратата, обърна се с гръб към нея и започна да оглежда стаята. Някакви стихове, които бе чел някога, отекваха в съзнанието му. Нещо за някакъв път, разделящ гора, и важността да избереш разклонение, по което е вървяно най-малко. Доколкото можеше да си спомни, винаги го беше привличал неотъпканият път. Тъмната диря, по която вървяха пациентите му и която ги отвеждаше към мрачните гъсталаци, далеч от пъстротата и слънчевата светлина на широкия път.
— Нужно ми е да разбера защо си избрал този път, Анди — мърмореше си Тони под носа. — С това се справям най-добре, мой човек. Разбираш ли, знам какво ме привлича в него. Но аз не съм като теб. Мога да се върна, когато поискам. И да избера слънчевия път. Не трябва да бъда тук. Всичко, което правя, е да изучавам следите ти. Или поне това казвам на света. Но ние знаем истината, нали? Не можеш да криеш от мен, Анди — продължи по-меко Тони. — Аз съм точно като тебе, не разбираш ли? Аз съм огледалният ти образ. Бракониерът, превърнал се в пазач на дивеч. Единствено преследването ти ме е предпазило да се превърна в теб. Аз съм тук и те очаквам. Краят на пътуването.
После спря за момент, като се наслаждаваше на признанието, което направи пред себе си.
Накрая седна на стола си и се наведе напред, с лакти на коленете и сплетени ръце.
— Добре, Анди. Сега сме просто ти и аз. Ще прескочим към подготовката. Всички тези неща, които правим, за да започнем словесната си борба и накрая ти да решиш, че ще говориш с мен. Отиваме направо на този момент. Първо, искам да ти кажа колко съм впечатлен. Никога не съм виждал по-чиста работа. Нямам предвид само телата, а цялата изработка. Истински шедьовър. И никога никакви свидетели. Или иначе казано: никой никога не е открил нищо важно в това, което са видели или чули, защото би трябвало да има хора, дочули и видели нещо, но не са направили връзката. Как успя да бъдеш толкова невидим?
Тони стана, натисна касетофона на запис и пристъпи към другия стол.
После пое дълбоко дъх и бавно отпусна тялото си. Свикнал беше да използва дихателни техники, за да се докара до леко състояние на транс. Инструктираше съзнанието си да заспи, за да позволи на висшето му Аз да получи директно достъп до всичко, което знаеше за Ханди Анди, и да му даде отговори. Когато говореше, дори гласът му бе по-различен. Тембърът бе по-груб, тоновете по-дълбоки.
— Комбинирам. Внимавам много. Наблюдавам и изучавам.
Тони смени отново столовете.
— Тогава очевидно си разбрал много. Как ги избираш?
Отново в стола на Анди.
— Харесвах ги. Знаех, че с тях щеше да бъде по-различно, по-особено. Исках да бъда като тях. Всички те имаха добра професия, хубав живот. Аз съм добър в изучаването на нещата. Можех да се науча да бъда като тях и чудесно да пасна в живота им.
— Тогава защо ги убиваше?
— Хората са тъпаци. Те не ме разбират. Бях този, на когото винаги се смееха. После се научиха да се страхуват от мен. Не обичам да ми се смеят и се уморих от това хората да се пазят от мен, като че ли съм някакъв звяр, който ще ги нападне. Дадох им възможност, но те не ми оставиха никакъв избор. Трябваше да ги убия.
Тони потъна обратно в собствения си стол.