— Джон, нали се връщаш обратно към Брадфийлд след обеда?
Брандън кимна.
— Тогава сигурно би могъл да ме закараш? Дойдох с влак, но ако нямаш нищо против, предпочитам да не се боря с британските железници и на връщане. Винаги можеш да ме оставиш в покрайнините на града, ако не искаш да бъдеш видян да се сприятеляваш с Джак Изкормвача.
Брандън се усмихна и мрачното му лице се нагъна в маймунска физиономия.
— Не смятам, че това ще е необходимо. Ще бъда щастлив да ви оставя в Централното управление на полицията.
Той се отдръпна назад и загледа Расмасън, който тикаше Тони към вратата и се суетеше по целия път. Не можеше да се отърси от леко объркващото усещане, което го обзе от срещата с психолога. Може би просто защото бе свикнал да контролира всичко в своя свят и молбата за помощ му бе толкова чужда, че автоматично го караше да се чувства неудобно. Очевидно нямаше друго обяснение. Брандън сви рамене и последва тълпата в кафето.
Тони закопча колана и се наслади на удобството на лъскавия „Рейндж Роувър“. Не каза нищо, докато Брандън маневрираше, за да излезе от паркинга на Главното полицейско управление в Манчестър. После се насочи към градската мрежа, силно съсредоточен да не пропусне верния път в непознатия град. Докато кръстосваха по хлъзгавите пътища надолу и се вляха в летящия поток коли, Тони наруши тягостното мълчание:
— Ако това ти помага, мисля, че вече знам за какво искаше да поговорим.
Ръцете на Брандън се изопнаха на кормилото.
— Мислех, че сте психолог, не медиум — пошегува се той. Изненада се от себе си. Хуморът не беше в стила му. Обикновено прибягваше до него, когато беше под силно напрежение. Брандън не осъзнаваше колко нервен беше в действителност, като поиска тази услуга.
— Някои от колегите ти щяха да ме забележат със сигурност, ако бях такъв — подхвърли Тони сухо. — Така че искаш ли да направя предположение и да поема риска да изляза пълен глупак?
Брандън хвърли бърз поглед към психолога. Той се беше отпуснал с ръце на бедрата и кръстосани в глезените крака. Изглеждаше като че ли е у дома си по дънки и пуловер, а не в костюм, който дори Брандън намираше за доста старомоден. Това го впечатли, защото си спомни суровите коментари на собствените си дъщери, които редовно получаваше по адрес на непретенциозните си дрехи. Изведнъж той се отприщи и изплю камъчето:
— Мисля, че имаме работа със сериен убиец, който се е развихрил в Брадфийлд.
Тони пусна една малка въздишка на задоволство.
— Бях започнал да се чудя дали някога ще забележите — каза той иронично.
— Това обаче съвсем не е единодушно мнение — уточни Брандън, почувствал за нужно да предупреди Тони, преди дори да го е молил за помощта му.
— Събрах достатъчно впечатления от пресата. Ако това е някакво успокоение за теб, от материалите, които прочетох, съм сигурен, че изводът ти е правилен.
— Останах с друго впечатление от онези ваши цитати в „Сентинъл Таймс“ след първото убийство.
— Работата ми е да сътруднича на полицията, а не да уронвам авторитета й. Допусках, че имате някакви професионални причини да не правите версията си за сериен убиец публично достояние. В действителност подчертах, че това, което казвам, е само неофициално предположение, базирано на достъпната информация — добави Тони с някак мек тон, който явно противоречеше на неочакваното напрежение в пръстите му, които си играеха с панталона и го мачкаха на плисета.
Брандън се усмихна, незабелязал нищо друго, освен гласа на събеседника си.
— Добре. Заинтересован ли сте да ни подадете ръка?
Тони почувства разливащото се в него задоволство. Беше копнял за този момент седмици наред.
— На няколко мили от тук има едно крайпътно ресторантче. Какво ще кажеш за едно кафе?
Главен следовател Карол Джордан гледаше втренчено хаоса от разпокъсана плът, която някога е била човек, и се бореше решително да фокусира погледа си поне малко встрани. Искаше й се да не се тревожи, че бе грабнала онзи стар сандвич с кашкавал от лавката. Някак си бе приемливо за млад мъж полицай да повърне, когато се окажеше лице в лице с жертва на насилствена смърт. Те дори си спечелват съчувствие. Но въпреки факта, че жените винаги са били смятани за страхливи, когато жена полицай напусне мястото на престъплението още преди да го е приближила напълно, тя веднага губи всякакво уважение, което някога е спечелила. По-лошото — става обект на пренебрежение и посмешище за всички мъже, от шефа й до последния в лавката. Опитваше се да вникне в логиката на това отношение. Докато горчиво размишляваше, тя здраво стискаше зъби. Мушна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и сви юмруци така силно, че ноктите й се забиха в дланите.