— Какво те накара да станеш ченге?
Карол вдигна едната си вежда.
— Защото обичам да потискам непривилегированите и да се разправям с етническите малцинства — пробва се тя в отговор.
Тони се усмихна.
— Не мисля така.
Тя блъсна чинията си встрани и въздъхна.
— Младежки идеализъм. Имах налудничавата представа, че полицията трябва да бъде на мястото си, за да служи на обществото и да го защитава от беззаконието и анархията.
— Това не е чак толкова налудничава идея. Повярвай ми, ако си имаш работа с хората, с които на мен ми се налага да общувам, ще се радваш, че не са по улиците.
— О, на теория не е лошо, но на практика е пълен провал. Всичко започна, докато следвах социология в Манчестър. Специализирах в социологията на организациите и всичките ми колеги презираха полицията като корумпирана, расистка, сексистка организация, чиято единствена роля е да поддържа измамливото спокойствие на средната класа. Разликата бе, че те искаха да атакуват институциите отвън, докато аз винаги съм вярвала, че ако искаш основни промени, те трябва да дойдат отвътре.
Тони се усмихна.
— Не е ли малко пагубно за теб самата?
— Е, предполагам, че в началото не съм била наясно в какво се забърквам. Борбата на Давид да убие Голиат е било детска игра в сравнение с опитите да се променят нещата в полицията.
— Разкажи ми за това — подкани я той заинтересовано. — Екипите със специално предназначение биха могли да предизвикат коренна промяна в разкриването на сериозните престъпления. Но от начина, по който някои от младите полицаи я карат, човек би могъл да си помисли, че създавам тази схема, за да разреша на педофилите да работят като възпитатели на деца.
Карол се изкиска.
— Искаш да кажеш, че би предпочел да се върнеш обратно в изолатора между твоите откачалки?
— Карол, понякога се чувствам така, като че ли никога не съм го напускал. Нямаш си и представа каква освежаваща промяна за мен е да работя с хора като теб и Джон Брандън.
Преди Карол да може да отвърне, сервитьорът пристигна с основните им ястия. Докато хапваше от агнешкото и спанака, пилешкото и ориза, тя се обади:
— Твоята професия създава ли ти проблеми в личния живот, както полицейската служба?
Той веднага зае отбранителна позиция и отвърна на въпроса й с въпрос:
— Какво имаш предвид?
— Както каза по-рано, работата ти те е завладяла напълно. Пилееш си времето със смахнати и животни…
— А, точно като колегите ти — прекъсна я той.
— Да, прав си. И се прибираш вкъщи посред нощ, след като си си имал работа с изпочупени тела и натрошен човешки живот. Какво очакваш — да седнеш да гледаш поредния епизод от някой сапунен сериал и да бъдеш съвсем нормален човек?
— А ти не можеш, защото главата ти все още е пълна с кошмарните гледки от деня — довърши Тони. — А и с твоята работа ти имаш допълнителното усложнение да си непрекъснато в движение.
— Точно така. Твоите проблеми същите ли са?
Дали го подпитваше от чисто любопитство, или това бе просто заобиколен начин да разбере нещо за личния му живот, мислеше си Тони. Понякога му се искаше да може да изключи част от главата си, която трябваше да анализира всяко твърдение, всеки жест, всеки по-сложен елемент от езика на тялото и просто да се отпусне и наслади на вечерята с човек, който, изглежда, се радваше на компанията му. Изведнъж, осъзнавайки, че бе допуснал твърде дълга пауза между въпроса и отговора, той се обади:
— Аз вероятно съм още по-зле. Мъжете, изглежда, се вманиачават повече от жените. Искам да кажа, колко работохолици, колекционери на марки или футболни фанатици жени познаваш?
— И това пречи на личните ти връзки? — настояваше Карол.
— Е, нито една от тях не успя да преодолее дистанцията — обясни Тони, опитвайки се да поддържа нехаен тон. — Не знам дали е заради работата, или заради самия мен. В повечето случаи последното нещо, което са ми казвали на вратата, не е било „Ти и твоите откачалки“, така че стигнах до извода, че причината трябва да съм аз. Ами ти какво ще кажеш? Как се справяш с проблемите в работата?
Вилицата на Карол продължи пътя си до устата й и чак след като сдъвка и преглътна хапката, тя отвърна:
— Открих, че мъжете не са очаровани от постоянното ми отсъствие, освен ако и тях ги няма. Знаеш как е, никога не си там, за да поднесеш чай на масата, когато те трябва да хукнат за някой жизненоважен мач. Добави към това проблема да ги накараш да проумеят защо професията ти постоянно заема мислите ти. И какъв избор ти остава? Млади докторчета, колеги ченгета, пожарникари, линейкаджии. И от личен опит мога да ти кажа, че не са много тези, които са съгласни да имат връзка с равен. Предполагам, че професията ни отнема прекалено много, за да остане нещо от самите нас. Последният тип, по когото се бях увлякла, беше доктор и това, което искаше да прави, когато не работеше, бе да спи, да чука или да се забавлява.