— Здравей, Тони, аз съм Пийт! — съобщи следващият глас. — Трябва да съм в Брадфийлд следващия четвъртък. Имам ли шансове да се класирам за легло и една бира в сряда вечерта? Между другото поздравления, че си влязъл в отбора на разследването на странните убийства. Надявам се, че ще пипнеш копелето!
Отново звуков сигнал.
— Антъни, скъпи мой! Къде се мотаеш? Лежа тук сама и копнея за теб. Имаме една недовършена работа, любов моя…
При звука на гласа Тони изведнъж се изопна и се втренчи в телефонния секретар. Гласът бе дрезгав, секси, интимен.
— Не си мисли, че можеш…
Тони удари с ръка копчето и прекъсна изведнъж гласа.
„Твърде разпалено реагира за човек, който не е обвързан с някого!“ — помисли си Карол с горчивина.
Тя пристъпи напред през прага на вратата.
— Нека просто забравим чая. Ще се видим утре — каза тя с леден, режещ глас.
Тони се завъртя. В очите му се четеше паника.
— Не е това, което изглежда — измънка той, без дори да има време да обмисли отговора си. — Дори не съм виждал някога тази жена!
Карол зави покрай вратата и се спусна надолу по коридора. Когато стисна бравата, Тони продължи с леден глас:
— Казвам ти истината, Карол. Въпреки че всъщност това въобще не е твоя работа.
Тя обърна глава назад и успя да измъкне отнякъде една полуусмивка.
— Ти си напълно прав. Това не е моя работа. До утре, Тони.
Затварянето на вратата отекна в главата на Тори като удар от пневматичен чук.
— Слава богу, че си психолог! — каза той горчиво на себе си, като се отпусна на стената. — Това направо би могло да накара човек, който не е специалист, да рухне. Ти наистина си вярваш, че се справяш с работата, нали, Хил?
Когато Гарет ми пусна една полуусмивка в трамвая, се уверих, че мечтите ми бяха на път да се осъществят. Заради една неочаквана криза в службата и цялото допълнително извънработно време, което тя ни докара, нямах възможност да го следвам повече от седмица.
Образът му ме успокояваше, за да заспя, когато се връщах вкъщи след всичките часове работа, и гласът му звучеше изкусително в ушите ми, но аз изпитвах нужда да го видя от плът и кръв. Нагласих будилника си в ранен час, за да ми даде малко повече време да бъда пред къщата му, преди да тръгне за работа. Но изтощението ме повали и аз се успах. Когато се събудих, осъзнах, че единствената ми възможност бе да настигна трамвая му, две спирки по-надолу по линията. Трамваят тъкмо дойде, когато стигнах спирката. Нетърпеливо огледах по диагонал първия вагон, но не можах да го открия. Тревога стегна гърлото ми. Тогава изведнъж видях блестящата му глава точно до вратата на втория вагон. Пробих си път през тълпата и успях да застана до него. Колената ми се търкаха в неговите. При физическия контакт той вдигна глава. Сивите му очи се присвиха в ъгълчетата и една усмивка трепна върху устните му. Аз му върнах усмивката и се извиних.
— Съжалявам.
— Няма проблеми. Трамваят е доста тъпкан през деня.
Исках да продължа разговора, но изведнъж блокирах и не можех да измисля какво да кажа. Той отново се върна към вестника си „Гардиън“, а аз се установих така, че да мога да го наблюдавам с периферното си зрение, докато се преструвах, че гледам преминаващия градски пейзаж. Знаех, че не беше кой знае какво, но поне беше поставено началото. Той ме познаваше. Знаеше вече, че съществувам. Сега всичко беше само въпрос на време.
Шекспир е имал право, когато е казал: „Първото, което трябва да направим, е да убием всички адвокати.“ Така поне на света ще останат по-малко лъжци. Какво да очакваш от човек, който защитава първия ден тъжителите, а на другия ден обвиняемите.
Паркирах точно на ъгъла, недалеч от къщата на Гарет, откъдето можех да го видя, като се прибира у дома. Благодарение на тъмните стъкла на джипа ми оставах незабелязан. Къщата му нямаше ограда, така че можех да виждам право в хола му.
Дотук знаех навиците му. Прибираше се малко след шест, отиваше до кухнята за кутийка „Гролш“ и се връщаше в хола, където пиеше бирата си и гледаше телевизия. След около двайсет минути си донасяше нещо за хапване — пица, вечеря по поръчка, печени картофи. Определено не го биваше много в готвенето. Когато бъдем заедно, мислех си, щеше да се наложи да поема отговорността за тази страна от живота ни.