След новините напускаше стаята, вероятно за да свърши някаква друга работа в някоя от останалите стаи на къщата. Представях си юридическите книги, подредени върху чамови етажерки. След това или се връщаше пред телевизора, където оставаше до късно през нощта, или прескачаше до кръчмата на ъгъла, за да пийне една-две бири „Лейджърс“.
Гарет се нуждаеше от някого, с когото да споделя живота си, мислех си аз, докато го чакаме да се прибере. Точно аз бях човекът, който можеше да го направи. Гарет щеше да бъде коледният подарък, който исках да си направя.
В пет и петнайсет един бял „Фолксваген Голф“ се плъзна на паркинга зад къщата на Гарет и една жена излезе от него. После се наведе отново към колата и взе папка, натъпкана с документи и дамската си чантичка. Помислих си, че имам смътен спомен за нея, докато тя вървеше по тротоара. Миньонче, светлокестенява коса, опъната назад в тежка плитка, големи очила с рогови рамки, черен костюм, бяла блуза с жабо около врата.
Когато зави към портата на Гарет, направо не можех да повярвам на очите си. За няколко секунди тя стигна вратата. Казвах си, че може би е неговият посредник за недвижими имоти, застрахователният му агент или колежка, която му е докарала някакви дела. Каквото и да е. Всичко друго.
После тя отвори капака на чантата си и измъкна един ключ. Съзнанието ми пищеше „Не!“, докато тя пъхна ключа в ключалката и влезе вътре. Вратата на хола беше отворена и тя метна папката си на канапето. После изчезна отново. Десет минути по-късно тя се върна, увита в голямата бяла хавлия на Гарет.
Откровено казано, споделях мнението на Шекспир през цялото време.
Сезонът изискваше да бъдем весели, така че си наложих да не се оставям разочарованието да ми развали настроението. Вместо това се концентрирах в търсенето на следващия обект. Исках нещо подходящо за сезона. Малко добър, стар, примитивен християнски символизъм. Наистина не може да се направи кой знае какво с ясли и пелени, така че си позволих малко артистична волност и се спрях на другия завършек на живота.
Разпъването на кръст като форма на наказание вероятно е било заето от римляните. А те пък от своя страна са го заели от картагенците. (Интересно все пак, че римляните са смятали всички останали за варвари…) Те са го възприели някъде по времето на Пуническите войни и в началото разпъването е било запазено само за роби. Което ми се струва доста подходящо, тъй като беше единствената роля, която очаквах да пасне на Гарет. По-късно, в дните на империята, наказанието е станало по-общо, отсъждано за всички местни, имали наглостта да се държат непристойно, след като римляните така любезно са дошли да ги окупират, о, извинете, да ги цивилизоват.
По традиция престъпникът първо е бил бичуван, после е бил заставян да мъкне напречната греда за кръста из улиците до мястото, където един висок кол е стоял забит в земята. След това е бил приковаван за напречната греда и издиган чрез скрипец. Краката му понякога били приковавани, друг път връзвани за стълба. Понякога, полумъртви от изтощение, жертвите случвали на изблици милост и състрадание от страна на войниците, които чупели краката им, за да позволят на нещастниците да изпаднат в безсъзнание. Моите намерения обаче бяха да избера далеч по-атрактивния кръст на свети Андрю. От една страна, щеше да се получи много по-интересно натоварване върху мускулите на Гарет. От друга страна, ако той случайно се надигне, това ще улесни достъпа на шиповете.
Интересно, че разпъването на кръст никога не е било използвано като наказание върху войници освен в случаи на дезертиране. В крайна сметка римляните може би са били прави.
Единайсета глава
Но коя между другото беше жертвата, към която той се стремеше? Със сигурност никога няма да е толкова недискретен, че да обикаля наоколо, търсейки и най-малката възможност, за да убие човек. О, не, той се е познавал от известно време с жертвата, с други думи: един стар и много интимен приятел.
Брандън гледаше мрачно листа хартия на пишещата машина. Том Крос може да е много далеч от представата на шефа му за идеалното ченге, но той винаги се бе представял добре в залавянето на престъпниците. Авантюра като тазвечерната можеше да постави под въпрос цялата му кариера. Просто бе странно колко много хора се бяха приспособили към Крос през годините, без някой да се замисли. Ако Брандън сам не беше нарушил правилата на играта, като взе Тони на незаконен обиск, никой нямаше да се усъмни в „доказателството“, което измъкна Том Крос. Никой, освен Стиви Макконъл, нямаше да знае, че две от трите „открития“ на Крос бяха подхвърлени от него. Само от мисълта за последиците от това на Брандън му изби студена пот по гърба.