Погледнах го и сърцето ми задумка толкова силно в гърдите, че нямаше начин той да не го чува. Припомних си онези сънища, припомних си прегръдките му и онези, прилични на змийчета, ледени струйки отново излязоха от тялото му… започнаха да се увиват бавно около мен… и да ме карат да копнея за докосването на мастиленочерните му криле…
Той ще направи нещо на Ерик! Залепнах за тази мисъл и усетих, че студените нишки отпускат хватката си. Както и да се развиеха нещата между нас, не можех да остана безразлична към съдбата на Ерик.
— Знам коя е най-подходящата пиеса за нас — казах, горда, че гласът ми е ясен и силен.
Той се усмихна доволно.
— Заинтригува ме. Какъв е изборът ти?
— «Медея» — отвърнах без колебание. — Древногръцката трагедия разказва за времето, когато боговете все още ходели по земята. Показва ни какво става с човек, събрал в себе си огромна доза високомерие.
— Ах, да, високомерие! Демонстрация на божествена арогантност. Надявам се да ви хареса — изкусителната нотка все още присъстваше в гласа му, но очите му светеха от гняв. — Надявам се да откриеш, че високомерието е черта на смъртните, а не на боговете.
— Няма ли да режисирате пиесата? — попитах подчертано невинно.
— Напротив. Сигурен съм, че ще се получи много добре и без намесата ми. Ще те оставя да се потрудиш над ролята на Медея — той откъсна поглед от мен и насочи харизмата си към останалия клас. — Разучете пиесата тази вечер. Утре ще започнем репетициите. А сега, деца мои, е време за почивка. Ще се радвам да ви видя отново.
Обърна се и излезе бързо, както беше влязъл. Настъпи пълна тишина, която продължи доста дълго. Най-после станах и без да се обръщам конкретно към някого, казах:
— Ще потърся няколко копия от «Медея».
Станах и отидох в дъното на стаята към шкафовете със стари ръкописи. Но отварянето и затварянето на чекмеджетата и вратичките не успя да заглуши нарастващия шепот зад гърба ми.
— Защо й оказа такова голямо внимание?
— Не е честно!
— Ако това е някаква мистерия на Никс, тогава, благодаря.
— Да, по дяволите. Значи, ако не си Зоуи Редбърд, не струваш и пукната пара за Никс.
— Богинята й дава всичко, което си пожелае. А за нас не оставя нищо.
И продължиха в същия дух. Гласовете ставаха все по-гневни и тонът се повишаваше все повече. Явно се оказах изкупителната жертва, върху която можеха да излеят натрупалите им се напоследък гняв и ревност, които досега не можеха да изразят, защото Калона манипулираше психиката им.
Беше повече от ясно, че падналият ангел унищожаваше методично любовта на хлапетата към Никс и днес бе използвал мен за тази цел. Те не можеха да видят силата и благородството на своята богиня, защото физическото присъствие на Калона блокираше съзнанието им, както земята закрива сиянието на луната по време на лунно затъмнение.
Намерих кашона с копия на сценария на «Медея», занесох го до чина на Бека, сложих го пред нея и отговорих на въпроса в очите й:
— Ето. Раздай ги — и без да кажа друго, излязох от стаята.
Стъпих на тротоара в сянката на училището и се облегнах на гладката като лед смес от камъни и тухли, от която бяха направени всички сгради в «Дома на нощта», както и отделящата ни от останалия свят стена. Треперех цялата. С появата си Калона бе настроил целия клас срещу мен. За тях явно нямаше значение, че аз не въздишах по него, като останалите момичета. Не им направи впечатление дори и фактът, че аз го ядосах. Всичко, за което мислеха, беше вълшебната му красота и специалната му проява на внимание, която ме постави някак си над и встрани от тях.
И те ме намразиха за това. Но това не беше най-ужасяващото. Най-плашещата и невероятна част от всичко беше, че те започваха да мразят Никс.
— Трябва да го прогоня оттук — казах на глас, сякаш давах клетва. — Без значение как, но трябва да го разкарам от «Дома на нощта».
Тръгнах към конюшните. Вървях бавно, но причината не беше единствено фактът, че напуснах последния час малко по-рано и затова имах достатъчно време до началото на шестия час по езда. Вървях бавно, защото ако не внимавах, сто процента щях да се подхлъзна и да навиря крака. Ако си счупех нещо, щеше да се наложи да останем по-дълго тук.
Някой беше хвърлил сол и пясък по тротоара, но това не помагаше, защото ледената буря продължаваше да вилнее из града. Леденият дъжд се изливаше, вълна след вълна, и превръщаше света в гигантска сладоледена торта. Беше красиво, но по един зловещ начин, като че ли беше част от страшен сън. Докато залитах и се пързалях по няколко метровата отсечка от класа по актьорско майсторство до конюшните, дойдох до заключението, че няма как шестимата да извървим незабелязано пътя до портата, без да споменавам за двата километра до манастира на бенедиктинките на ъгъла на «Луи» и Двайсет и първа.