После добавих, все още ядосана:
— Видя ли ги?
— Ги? За гарваните ли говориш?
— Не, за гнусните паяци.
Той ме погледна изненадано.
— На дървото е имало паяци? Ама наистина ли?
Изпуснах дълга въздишка.
— Преди малко, но не мога да ти кажа кое тук е истинско и кое фалшиво.
— Видях те, че си ядосана и мяташ огън насам-натам, като че си играеш с плажна топка.
Проследих погледа му до ръцете си и чак сега видях, че те не само треперят, но около тях все още има огнена аура. Поех дълбоко въздух и им заповядах да се успокоят. После заговорих много по-спокойно:
— Благодаря ти, Огън, може вече да се оттеглиш. Ох, чакай. Би ли могъл първо да разчистиш малко този лед пред мен? — посочих със светещите си ръце тротоара между мен и конюшните.
Огънят се изсипа весело между пръстите ми, заподскача като миниатюрна горяща топка през дебелата ледена покривка и я превърна в киша. Пак беше студено и мокро, но поне не беше хлъзгаво.
— Благодаря ти, Огън! — казах и в същия миг пламъците изчезнаха от пръстите ми.
Закрачих през водата и ледената каша покрай Старк, който не откъсваше поглед от мен.
— Какво? — сопнах се аз. — Уморих се да пазя равновесие, за да не се пльосна по задник.
— Ти наистина си голяма работа — усмихна се той със своята пленителна усмивка на лошо момче и преди да мога да реагирам, ме притисна до себе си и ме целуна. Целувката му нямаше нищо общо с натрапчивата опипваща целувка на Ерик, с която се опитваше да сложи знак за собственост върху мен. Целувката на Старк беше като нежен въпросителен знак, на който отговорих с удивителен.
Знам, че трябваше да му се ядосам. Да го изблъскам, вместо да отвърна (с ентусиазъм) на целувката му. Ще ми се да кажа, че стана така, защото напоследък бях натрупала адски много стрес и страх и имах нужда да избягам за малко от всичко и че ръцете му се оказаха най-лесният изход от ситуацията. Това трябваше да прозвучи като извинение и доказателство, че не съм отговорна, дето се натисках с него до вратата на конюшните.
Истината не е толкова оневиняваща, но пък е истина, а тя е, че не го целунах, защото бях под стрес, защото се страхувах или нещо подобно, а просто защото исках да го целуна. Харесвах го. Много, много го харесвах. Нямах представа какво щях да правя после с него, нито къде в живота ми щеше да пасне и дали изобщо щеше да пасне на живота ми, при положение, че никога не бих признала публично чувствата си към него. Знаех каква вълна на възмущение щеше да предизвика това у приятелите ми. И без да споменавам за онези милион и едно момичета, които…
Мисълта за онези милион и едно момичета, които Старк хапеше и правеше с тях какво ли не, ми подейства като чаша студена вода и аз отдръпнах устни от неговите. Избутах го от прага на вратата и забързах към обора, огледах се виновно и въздъхнах облекчено, когато се убедих, че сме сами и никой не ни е видял.
Към главното помещение за конете имаше малка странична стаичка за юздите и хамутите. Там стояха лъковете, стрелите и другото оборудване за тренировките. Влязох вътре, със Старк по петите си, затворих вратата и отстъпих две крачки от него. Той ми се усмихна с онази усмивка и тръгна към мен, но аз го спрях с ръка.
— Не. Ти стой там, а аз ще стоя тук. Трябва да поговорим, но това няма как да се случи, ако си близо до мен — казах бързо.
— Защото не можеш да ми устоиш, нали?
— Ох, моля те! Нямам никакви проблеми с това. Аз не съм като онези зомбирани момичета…
— Зомбирани?
— Нали знаеш, като онези от хорър филмите. Ето на какво ми приличат момичетата, които хапеш и объркваш психиката им така, че всички да припяват в един глас: «Ох, този Старк е страхооотен! Боже мой, боже мой, боже мой!» Не, честно, много е изнервящо. И между другото, ако някога опиташ да ми набуташ тоя боклук в главата, обещавам ти, че ще призова и петте стихии да ти размажат физиономията. Може да си сигурен.
— Не бих постъпил така с теб, но това не значи, че нямам желание да те вкуся. Дори напротив — и заедно с изкусителните думи, той пристъпи крачка към мен.
— Не, казах! Стой там!
— Добре! Добре! Правиш от мухата слон?
— Не правя от мухата слон — присвих очи. — Но ако още не си забелязал, нека ти кажа, че целият свят около нас се разпада. «Домът на нощта» е под контрола на нещо, което не мога да нарека по друг начин, освен с името «демон», а Неферет се е превърнала в същество по-лошо и от демон. Аз и приятелите ми сме в опасност. Аз нямам представа как да направя това, което трябва да направя, за да оправя тази каша и, като връх на всичко това, си падам по момче, което е било с цял куп момичета от училището и е използвало психически контрол над тях.