— Това означава, че аз му вярвам — казах аз. — И искам вие също да му дадете шанс.
— В момента да дадем шанс на погрешен човек означава смърт — възрази Дарий.
Поех дълбоко въздух и казах:
— Знам.
— Един прясно променен вампир трябва да бъде отделен в Храма на Никс. Драконът ме увери, че Старк е на сигурно място там — каза Ленобия и погледна към часовника си. — Имаме десет минути. Не може ли да се захванем с по-важните неща и да оставим въпроса за надеждността на Старк за по-добри времена?
— Разбира се — кимнах бързо. — Какво следва сега?
Замолих се наум Дракона да залости здраво Старк в храма на Никс, докато прогоним Калона оттук. След това да се справим и с Неферет и да си осигурим по-добри времена, за да обсъдим въпроса с надеждността на Старк.
Бързо се справихме с юздите и на другите два коня с подходящите имена Надежда и Съдба и стигнахме до трудната част от плана.
— Продължавам да твърдя, че не е безопасно — упорстваше Дарий, навъсен като буреносен облак.
— Трябва да го направя — казах аз. — Стиви Рей я няма и аз съм единствената, която би могла да се свърже със Земята.
— Не мисля, че ще е толкова трудно — опита се Афродита да успокои своя воин. — Трябва само Зоуи да се промъкне до онова дърво, което вече е наклонило стената, да натисне още малко, после да изтича обратно при нас.
— Аз ще отида с нея — заинати се Дарий.
— С твоята мега бързина ще бъде по-лесно — зарадвах се аз. — Готова съм.
— Как ще разбера, че си успяла, за да задействам моята част от плана? — попита Ленобия.
— Ще ви изпратя малко дух. Ако усетите прилив на радост, значи сме успели и всичко е наред. Тогава трябва да кажете на Шоуни да освободи Огъня.
— Но тя трябва да запомни, че само сребърните подкови могат да издържат на огън — каза Ленобия и погледна изпитателно към Шоуни.
— Знам, това не е проблем. Вие се заемете с вашите си работи. Ние със Съдба вече се сприятеляваме — Шоуни се обърна към едрата червеникава кобила, определена за нея и Ерин, и й заговори приятелски за захарчета и още нещо.
— Пази й живота и се върни при мен — каза Афродита и целуна Дарий по устните. После отиде при Надежда, за да помогне на Ленобия с юздите.
— Тръгваме ли, Жрице? — погледна ме Дарий.
Кимнах и го оставих да ме вдигне на ръце. Дарий направи една крачка в студената бурна нощ и изведнъж всичко около нас се размаза. Той прелетя по диагонал през задния двор към онази част от високата стена около училището, на която бе полегнал един по-голям дъб от този отпред. Не знам как, но една от бурите в Тулса през миналата зима почти успя да го изкорени и той се бе подпрял на оградата. Тогава Афродита бе подметнала, че мястото е идеално за незабелязано измъкване от училище и при нормални обстоятелства беше точно такова. Знаех го от собствен опит.
Но днес не действахме при нормални обстоятелства. След миг Дарий вече беше до падналото дърво, остави ме под него и прошепна:
— Стой тук, докато се убедя, че е безопасно.
И изчезна. Клекнах под дървото и се замислих за мокрото и студено време и за изнервящия разпит, на който ме бяха подложили приятелите ми, но дочух гадния плясък на криле и веднага се изправих.
Надникнах изпод дървото точно навреме, за да видя как Дарий хваща един гарван за крилото, притиска го към земята и прерязва гърлото му. Побързах да отместя поглед.
— Хайде, Зоуи, нямаме време.
Изтичах до полегналото дърво, като се стараех да не поглеждам към трупа на чудовището. Поставих ръка на дънера и затворих очи. Потърсих в себе си север — посоката на Земята — и я призовах:
— Земя, имам нужда от теб. Моля те, ела при мен! — и изведнъж, като по чудо, насред ледената буря и фучащия покрай ушите ми вятър, усетих мирис на пролетна трева… зряло жито… и полски цветя. Наведох глава в знак на благодарност и продължих: — Знам, че това е много трудно и не бих го искала от теб, ако не беше въпрос на живот и смърт — поех дълбоко въздух, съсредоточих всичките си сетива върху ледената кора под дланта си и продължих. — Падни. Прости ми, но трябва да те помоля за това.
Дървото под ръката ми се затресе с такава сила, че паднах по гръб. Нещо изпращя и, кълна се, че зад прашенето се чу предсмъртен писък. Старият дъб се стовари върху полуразрушената стена, камъните и тухлите се срутиха и стената се отвори достатъчно, за да може да се избяга оттам.
Трепереща като лист, едва успях да си поема дъх от шока и по-скоро инстинктивно изпратих Дух към Ленобия, за да я уведоми, че сме успели. После станах, пристъпих, олюлявайки се към падналото дърво и го прегърнах с двете ръце.