— Леле, твърда е като стомана — промълви Шоуни.
— Дано всичко да мине добре — промълвих. — Окей, готови ли сте?
Всички кимнаха. Поех дълбоко въздух и се съсредоточих. Бяхме с лице на север, затова сръчках Персефона надясно, към изток. Нямахме време за сантиментални сбогувания. Трябваше да действаме. Призовах бързо всяка една от стихиите и усетих, че нервите ми се успокояват, когато елементите затанцуваха из въздуха и образуваха блестящ кръг около нас. След секунда усетих в себе си и Духа. Не можах да се въздържа и се засмях с глас.
— Деймиън, Ерин, впрегнете елементите си на работа — извиках през смях.
Почувствах, че Деймиън вдига ръцете си зад мен, и видях Ерин да прави същото. Чух приятеля ми да шепне на Въздуха, да моли ледения вятър да се развихри, да задуха така, че всичко около нас да се разхвърчи. Знаех, че Ерин моли водата да увеличи ледения дъжд и да засипе света около нас.
Помогнах им да насочат елементите в правилната посока, за да можем да се движим (поне на теория) в малък мехур от спокойствие сред водовъртежа, който стихиите оформиха около нас. Двата елемента отговориха на мига. Видяхме бурята да изригва с безумна сила в нощта пред нас.
— Добре — успях да надвикам Вятъра. — Сега е ред на Огъня.
Шоуни вдигна ръце, отметна глава назад и с движение, с което сякаш хвърляше баскетболна топка, запрати горящия между дланите й огън към пълния със слама обор, както й бе казала Ленобия. Дъсчената сграда избухна в яростни пламъци.
— Сега копитата на конете — извиках аз.
Тя кимна.
— Помагай да го задържим по-дълго.
— Не се тревожи.
— Шоуни посочи към копитата на нашия кон и извика:
— Подпали подковите му!
Персефона изцвили, наведе глава и когато разпилените по двора дървени стърготини започнаха да димят, наостри уши.
— Боже мой… Трябва да се махаме оттук, преди да подпалят всичко с краката си — извика Деймиън. Стискаше ме толкова здраво, че ми беше трудно да дишам, но не посмях да кажа нищо, за да не го изплаша и да вземе да се изтърси от коня.
Вече започвах да си мисля, че наистина ще запалим стърготините, когато чух зад нас бесен тропот и разбрах, че Ленобия е освободила конете, за да блокират движението около училището и да създадат безредици, които всички щяха да отдадат на страха им от пожара в обора. Персефона разтърси грива и изпръхтя. Усетих мускулите й да се стягат и побързах да стисна здраво юздите и да извикам към Деймиън:
— Дръж се, потегляме.
Кобилата изскочи навън и се гмурна в тъмната нощ. Трите коня рамо до рамо прекосиха в галоп манежа и излязоха през портата, която Ленобия бе отворила за тях. Завиха наляво, заобиколиха зад сградата на училището и много по-скоро, отколкото си мислех, че е възможно, земята около нас засъска, облаци пара се издигнаха изпод нажежените им копита, които топяха леда по асфалта на паркинга. Изпадналите в паника коне зад нас цвилеха бясно, а наред с този ужасяващ звук се чуваха още по-ужасяващите писъци на гарваните-демони. Стиснах зъби и се замолих наум гадните създания да не докопат кобилите на Ленобия.
Копитата на Персефона съскаха заплашително при всеки допир до хлъзгавия лед около училището. — Ох, Богиньо! Погледнете! — извика Деймиън и посочи над рамото ми, към лявата редица от дървета, които ограждаха алеята.
Драконът се биеше храбро с три гарвануподобни чудовища. Шпагата му описваше сребристи фигури, докато той въртеше сръчно ръка, нанасяше и парираше удари. Когато се приближихме, гарваните се опитаха да насочат атаките си към нас, но Дракона удвои натиска си, намушка един от тях и накара другите два да се обърнат отново към него.
— Вървете! — извика той, докато преминавахме в галоп покрай него. — И нека Никс да е с вас.
Вратата беше отворена и нямах съмнения, че това е негово дело. Преминахме през нея, завихме наляво и препуснахме по пустата заледена «Утика». На светофара на Двайсет и първа улица, който не работеше, обърнахме конете надясно, слязохме от тротоара на улицата и намалихме темпото.
Градът приличаше на леден призрак. Ако не бях концентрирана в задачата си и абсолютно сигурна, че конете препускат в лек галоп надолу по Двайсет и първа, щях да реша, че сме се изгубили в странен постапокалиптичен леден свят. Наоколо нямаше нищо познато. Нямаше светлини и светофари. Нямаше коли. Нито хора. Цареше мрак и студ. Красивите стари дървета на квартала бяха покрити с толкова много лед, че голяма част от тях буквално се трошаха на малки парченца. Електрическите проводници бяха изпопадали и се виеха по платното като мързеливи пепелянки. Конете не им обръщаха никакво внимание. Прескачаха нападалите жици и клони, огнените им копита прорязваха леденото покривало и разпръскваха искри по изненаданите тротоари.