Изведнъж сред грохота на чаткащите копита и съсъка на пламъците по леда чух ужасяващия плясък на криле, после крясъка на първия, на втория и на следващите гарвани.
— Дарий! — извиках като луда. — Гарваните-демони!
Той погледна назад и кимна мрачно. После направи нещо, което ме шашна напълно. Извади от джоба на сакото си пистолет. До този момент не бях виждала никой от синовете на Еребус да носи модерно оръжие. В неговата ръка той изглеждаше някак не на място. Дарий каза нещо на притиснатата към гърба му Афродита. Тя се отмести леко, което му позволи да се обърне назад. Той вдигна ръка, прицели се и изстреля бързо половин дузина патрони. Изстрелите изтрещяха оглушително, но не бяха дори и наполовина толкова зловещи, колкото онова, което последва — писъците на простреляните гарвани, и телата им започнаха да падат от небето.
— Там! — извика Шоуни и посочи напред и малко надясно. — Нещо гори.
Отначало не видях нищо. Но после се вгледах през заледените клони на дърветата и зърнах една, втора и още, и още припламващи светлинки от свещи. Какво беше това? Манастирът на бенедиктинките? Видимостта беше ужасна, мракът и бурята — толкова дезориентиращи, че не можех да кажа със сигурност дали това е манастирът, или една от къщите превърнати в кабинети по пластична хирургия, струпани в тази част на улицата.
Концентрирай се! Ако това е място на силата, би трябвало да го почувстваш. Поех дълбоко въздух, оставих се на инстинкта си и го почувствах — непогрешимото привличане, идващо от комбинираната енергия на Духа и Земята.
— Това е! — извиках. — Това е манастирът.
Обърнахме конете надясно и полетяхме напред през пътя, през канавката и през рова, после се спуснахме между дърветата. Конете забавиха ход, за да могат да прескочат нападалите клони и проводници, преминаха през рехавата редица от дървета и излязоха на поляната. Пред нас изникна огромен стар дъб. По-ниско разположените му клони бяха отрупани с малки стъклени клетки, в които припламваха весело свещи. Зад дървото се виждаше навес за коли, а зад него беше осветеният кораб на тухлената сграда на манастира, или поне прозорците му, защото на всеки един бяха запалени свещи.
— Сега можете да освободите елементите и да успокоите топката.
Близначките и Деймиън зашепнаха на елементите си и безумието на бурята започва да утихва в студената тъмна нощ.
— Стой! — извиках и нашите верни и послушни кобили заковаха копита точно пред една величествена фигура в тъмна роба и покрита с качулка глава.
— Добре дошла, Зоуи. Чух те, че идваш — усмихна ми се тя. Слязох от гърба на Персефона и се хвърлих в прегръдките й.
— Сестро Мери Анджела! Толкова се радвам да те видя!
— Аз също се радвам да те видя, детето ми — каза тя. — Но мисля, че трябва да отложим приветствията и да се справим с черните същества, накацали по дърветата зад вас.
Завъртях се към редицата от дъбове и видях между клоните им поне дузина гарвани-демони. Зловещото шумолене на крилете им беше единственият звук в настъпилата тишина. Червените им очи светеха с адски огън.
— Мамка му! — казах през зъби.
33
— Що за език? — искрено се възмути Мери Анджела.
Дарий вече беше на земята и помагаше на Афродита и на Близначките да слязат от конете. Деймиън не изчака помощта му, слезе почти толкова бързо, колкото и аз, и застана до мен.
— Жрице — обърна се Дарий към сестра Мери Анджела, — нали не държите запалителни материали в манастира?
Смехът й ми се стори някак не на място, но в същото време усетих как нервите ми се отпуснаха.
— Разбира се, че не, боецо.
— Малко сме, за да се бием с тях, но можем да задържим кръга — каза Дарий, докато изучаваше гъмжащите от птици дървета. — Ако влезеш в него, ще си в безопасност.
Той беше прав, разбира се. Кръгът ни беше непокътнат. Центърът му беше изместен, но сребърната нишка, която ни свързваше, все още светеше между нас. — Аз ще се върна в «Дома на нощта» и ще доведа помощ — каза той.
Долових притеснение в гласа му. Каква помощ можеше да доведе? Докато бяхме там, не успях да видя нито един от братята му воини. Драконът беше фантастичен с шпагата, но и той не можеше да направи нищо срещу толкова много чудовища. Дърветата, които отделяха манастира от Двайсет и първа улица, гъмжаха от черните им сенки. И без това грохнали под тежестта на леда, клоните им пъшкаха, изнемогвайки под допълнителното тегло. Звукът от падащите по земята счупени клони беше не по-малко злокобен от птичия грак.