— Управлява те твоята жажда за кръв — обади се Дарий. — Ако не беше под нейната власт, нямаше да се метнеш върху врата на това момиче.
— Така ли мислиш? Грешиш. Аз обичам тази моя жажда за кръв. Харесва ми да правя с момичетата каквото си поискам. Време е вампирите да престанат да се промъкват наоколо като изоставени деца. Ние сме по-умни, по-силни и по-добри от хората. Не те, а ние трябва да управляваме света.
— Това момиче не е човек, а бъдещ вампир — острият като бръснач глас на Дарий ми напомни, че той не беше просто големият батко, а син на Еребус, един от най-могъщите живи воини.
— Бях жаден и нямах човек под ръка — оправда се Старк.
— Зоуи, заведи момичето в общежитието — нареди ми Дарий, без да изпуска Старк от поглед. — Тя вече не е на негово разположение.
Върнах се при Бека и й помогнах да се изправи на крака. Малко залиташе, но можеше да ходи. Дарий тръгна между нас и Старк. Точно когато минавахме покрай него, той изръмжа с такава злоба, че ме полазиха ледени тръпки.
— Нали знаеш, че е достатъчно да си помисля, че те убивам, преди да изстрелям тази стрела? И ще си мъртъв, където и да си.
— Сигурно е така — каза равнодушно Дарий. — Аз ще съм мъртъв, а ти ще се превърнеш в чудовище.
— Нямам нищо против да стана чудовище.
— Аз също нямам нищо против да умра, ако е за моята Висша жрица и чрез нея за моята богиня — отвърна Дарий.
— Ако го убиеш, ще изпратя срещу теб всичките стихии — казах с леден тон.
Той ме погледна и по устните му заигра онази негова готина мачовска усмивка, която помнех отпреди.
— Ти самата си едно малко чудовище, нали, Зоуи?
Реших, че не си струва да отговарям на злобната забележка. Очевидно и Дарий мислеше така. Той ни придружи до вратата на общежитието и помогна на Бека да влезе. Но вместо да я последвам, аз спрях на прага. Интуицията ми подсказваше, че трябва да свърша още нещо, и, колкото и да ми се щеше да не й обръщам внимание, знаех, че трябва да се вслушам в нея.
— Идвам след малко — казах на Дарий. Видях, че се готви да спори с мен, затова поклатих глава и казах бързо. — Довери ми се, трябват ми само няколко секунди.
— Ще бъда до вратата — отвърна той, изгледа тежко Старк и затвори вратата след себе си. Изчаках го да затвори вратата и се обърнах към Старк. Знаех, че поемам огромен риск, но помнех стиховете на Крамиша и особено онзи стих: «Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»
Трябваше да опитам.
— Джак пое грижата за Дукесата — започнах директно. Видях отново болката в очите му, но тя не достигна до гласа му.
— Е, и?
— Само ти казвам, че кучето ти е добре. Страдаше много, но сега е добре.
— Аз вече не съм същият, следователно тя вече не е моето куче.
Този път чух ясно как гласът му потрепери и, изпълнена с надежда, направих крачка към него.
— Най-хубавото на кучетата е, че обичат стопаните си безусловно. Дукесата не се интересува кой си сега. Тя все още те обича.
— Не знаеш какво говориш — прошепна той.
— Знам. Имах възможност да прекарам известно време с нея. Тя е куче с голямо сърце. — Не става дума за нея, а за мен.
— Да, освен с нея прекарах няколко дни и с група червени хлапета. И най-добрата ми приятелка е първото червено хлапе, променило се във вампир. Стиви Рей е различна от преди, но аз все още я обичам. Знаеш ли, мисля, че ако прекараш известно време с нея и с останалите червени, може… де да знам, да намериш отново себе си. Те успяха — казах последното с повече увереност, отколкото чувствах. Нали точно там, из тунелите, зърнах същата тъмна сянка, която сега обгръщаше Старк? Но не знаех как иначе да го накарам да се махне оттук, където злото се разхождаше съвсем свободно.
— Да, бе! — отвърна прекалено бързо той. — Защо не ме заведеш до тази вампирка Стиви Рей, да видим какво ще стане?
— Добре, бе! — отвърнах също така бързо. — Ако зарежеш тоя лък и ми покажеш как да се измъкнем от лагера, без онези проклети птици да ни засекат, ще направя точно това.
Чертите му се изостриха и на мястото на симпатичния мачо се появи отново оня гаден непознат.
— Никъде не отивам без лъка си и никой не може да напусне училището без тяхно знание.
— Тогава няма как да те заведа при Стиви Рей.
— Няма нужда да ме водиш ти. Тя знае всичко за скапаното ви скривалище. В мига, когато поиска приятелката ти, ще я има.
Ако аз бях на твое място, щях да я очаквам всеки момент. Камбанките забиха в главата ми като будилник. Нямаше нужда да питам коя е «тя». Не исках да разбере колко ме разстроиха думите му, усмихнах се кротко и казах:
— Никой не се крие. Аз съм тук, а Стиви Рей е там, където си беше и преди Промяната, така че не е много трудно да я открие човек. Тя ми е приятелка и ако се появи тук, ще е върховно.