Трябва да съм засегнала някой нерв, защото той се обърна и ме погледна тъжно.
— Но аз не съм от добрите хора, Зо.
— Преди да се случи всичко това, ти беше добър. Знам го със сигурност. И както ти обещах, не съм те забравила. Ти можеш отново да бъдеш добър.
— Като те слушам, започвам да вярвам, че наистина мога.
— Вярата е първата стъпка. Втората е действието.
Изчаках отговора му. Той не каза нищо, затова реших да запълня тишината между нас с нещо, което се мотаеше из главата ми през последните часове.
— Не си ли се замислял защо непрекъснато се засичаме?
Той пусна една от прословутите си усмивки тип «лошо момче»
— Да, и мисля, че е, защото ти си дяволски секси.
Опитах се да потисна усмивката, но не успях.
— Добре, имам предвид, освен това.
Той сви рамене.
— За мен това е достатъчно.
— Благодаря, но не говорех за това. Мисля си, че Никс има пръст в тази работа и ти си важен за нея.
Усмивката на Старк се стопи.
— Богинята не иска да има нищо общо с мен. Вече.
— Мисля, че ще се изненадаш. Помниш ли Афродита?
— Да — кимна той. — Нали говориш за онази надута пуйка, дето си мисли, че е богиня?
— Точно тази. Никс я обича и й вярва.
— Сигурна ли си?
— Сто процента — отвърнах. Опитах се да върна назад напиращата навън прозявка, но не успях и отворих широко уста. — Извинявай. Напоследък все не мога да се наспя. От стреса, раната и лошите сънища сънят сякаш бяга от мен.
— Може ли да те попитам нещо за тези сънища?
Вдигнах рамене и кимнах сънливо.
— Калона присъства ли в тях?
Примигах изненадано.
— Защо питаш?
— Той го прави. Промъква се в сънищата на хората.
— Влизал ли е в твоите?
— Не в моите, но дочух хлапетата да си говорят. Влизал е в техните, но за разлика от теб, те се кефят на това.
Спомних си колко секси може да е Калона, когато поиска, и колко лесно можех да се поддам на хипнотичното му въздействие.
— Да, обзалагам се, че е така.
— Искам да ти кажа нещо, но не бива да си мислиш, че го правя само за да ти налетя.
— Какво е то?
Той пристъпи смутено от крак на крак. Това, което искаше да ми каже, видимо го изнервяше.
— За него е по-трудно да влезе в съня ти, ако не си сама.
Изгледах го ядосано. Беше прав. Така можеше да говори само някой, който искаше да се мушне в леглото (и в гащите) ти.
— Първия път, когато го сънувах, не бях сама.
— С момче ли беше?
Бузите ми пламнаха.
— Не, бях със съквартирантката си.
— Трябва да е момче. Калона, изглежда, не обича съперници.
— Старк, това ми се струва пълна глупост.
— Има ли такава дума «глупотевина»? — усмихна се той.
— Това си е моя дума. И откъде знаеш тази подробност за Калона?
— Той говори свободно пред мен. Имам чувството, че понякога не ме забелязва. Чух ги да разговарят с Рефаим за сънищата. Калона каза, че ще сложи охрана от гарвани-демони между общежитията на момчетата и момичетата, но после се отказа, защото може да контролира новаците без проблеми, дори и да не влиза в сънищата им.
— Ама че гадна работа! Ами преподавателите? И те ли са под негов контрол?
— Очевидно. Досега никой не се е противопоставил нито на него, нито на Неферет.
Очаквах да стане по-предпазлив, след като го засипах с въпроси, но той, изглежда, нямаше нищо против, сякаш не виждаше нищо лошо да ме информира за подробностите. Затова реших да видя какво още мога да науча.
— Ами синовете на Еребус? Видях един, когато пристигнахме в Дома, но оттогава не съм мяркала нито един.
— Не останаха много — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш?
— Повечето са мъртви. Когато Шекина падна, Ейт побесня и ги поведе в атака срещу Калона, въпреки че според мен, не той я уби.
— Не беше той, а Неферет.
— Нищо чудно. Неферет е отмъстителна кучка.
— Мислех, че ти си един от нейните слуги.
— Не.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Тя знае ли това? — погледнах го любопитно.
— Не — отвърна той. — Помня какво ми каза ти, преди да умра. Предупреди ме да внимавам с нея.