— Да. Аз също си спомням.
— И беше права.
— Старк, тя се променя, нали? Вече не е Висшата жрица на вампирите.
— Тя не е нормална, това е сигурно. Притежава странни способности. Кълна се, че може да шпионира хората по-успешно от Калона — той отмести поглед от мен, а когато ме погледна отново, очите му бяха тъжни. — Предпочитам ти да беше там вместо Неферет.
— Да бъда там? — попитах, въпреки че свиването на стомаха ми каза, че знам точно за какво става дума.
— Ти си ме наблюдавала, нали? С онази камера.
— Да — казах тихо. — Джак я инсталира. Не исках да те оставям сам и това беше най-добрият начин да те държа под око. Но после баба катастрофира и нещата се объркаха… съжалявам.
— Аз също. Щеше да е съвсем различно, ако бях видял теб вместо нея, когато отворих очи.
Много исках да разбера какво точно се случва, когато умираш изобщо, да разнищя цялата история с умирането и съживяването, исках също да го разпитам за Неферет, но той се затвори в себе си и очите му потъмняха от болката.
— Виж — промени рязко темата той, — ти трябва да поспиш. Аз също съм уморен. Искаш ли да поспим заедно. Просто да спим. Обещавам, че няма да нахалствам.
— Не, не мисля, че ще се получи.
— Предпочиташ да видиш отново Калона в съня си?
— Не, но… не мисля, че да си легнем двамата е добра идея.
Той ме погледна тъжно.
— Защото не вярваш, че ще спазя обещанието си, нали?
— Не, защото не искам никой да разбере, че си бил тук — признах си аз.
— Ще си тръгна, преди някой да се появи — каза тихо той.
И изведнъж осъзнах, че е мое задължение да помогна на човешкото в него да надвие в борбата за душата му. В главата ми отекнаха последните думи от стихотворението на Крамиша:
«Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»
Разбрах какво трябва да направя.
— Добре, но ми обещай да си тръгнеш, преди другите да се размърдат.
Очите му се разшириха от изненада. Устните му се разтегнаха в онази негова усмивка на лошо момче.
— Наистина ли?
— За съжаление, да. Хайде, идвай тук, преди да съм заспала, както си говорим.
— Супер. Няма нужда да ми повтаряш два пъти. Аз съм чудовище, не бавноразвиващ се — каза той и се приближи до леглото.
Избутах Нала и се наместих на нейно място. Тя изръмжа ядосано, отиде към долния край на леглото, направи три бързи кръга и, кълна се, заспа, преди да положи глава на лапите си. Погледнах Старк и преди да се мушне под одеялото, го спрях с ръка.
— Какво? — попита той.
— Първо махни лъка и стрелите. Направо са се сраснали с гърба ти.
— Ох, да.
Махна кожения ремък, който държеше лъка и колчана към гърдите му, и го пусна на пода до леглото. Но когато видя, че ръката ми все още е на мястото до мен, ме погледна объркано.
— Сега какво?
— Нали не мислиш да си легнеш с обувките?
— По дяволите! Извинявай! — измърмори Старк, изрита обувките си и се обърна отново към мен. — Искаш ли да сваля още нещо?
Смръщих вежди. Сякаш не беше достатъчно готин с черната си тениска, дънките и готината си усмивка. Но, естествено, никога не бих го казала на глас.
— Няма нужда. Хайде, скачай. Умирам за сън.
Той ме послуша и чак сега осъзнах, че леглото ми е прекалено малко за двама, особено ако единият е момче. Трябваше да си повторя няколко пъти, че съм много уморена и причината Старк да е до мен е, че ми трябва малко почивка.
— Ще изгасиш ли лампата? — казах със спокойствие, каквото не усещах.
Той се пресегна и натисна ключа.
— Значи мислиш утре да ходиш на училище, а?
— Да — казах и понеже не исках да обсъждаме въпроса защо се връщам в клас толкова скоро след раняването ми, добавих. — И трябва да надникна в джипа, с който ни докара Дарий. Мисля, че си забравих чантата вътре. Поне се надявам да е така, защото ако съм я изгубила, става много кофти.
— Това ме плаши — каза той.
— Какво те плаши?
— Чантите на мацките. Всички онези странни работи, които хората носят в тях.
Гласът му прозвуча като на всяко нормално момче и това ме накара да се усмихна.
— Хората ли? Глупости. Ние сме момичета и носим в чантите си момичешки работи — казах.
— Не става въпрос само за чантите — каза той и ми се стори, че потреперва.
Този път не можах да се сдържа и се засмях на глас.
— Баба би казала, че си истинска главоблъсканица.
— Това хубаво ли е, или лошо?
— Главоблъсканицата е един вид мистерия, дори парадокс. Например ти си истински мачо — силен и опасен воин, чиято стрела никога не пропуска целта си, но се страхуваш от чантите на момичетата. Те са твоите паяци.