Искам да те помоля за две услуги. И двете не са особено спешни, затова ги изпълни, когато сметнеш за добре. Наистина ще ти бъда признателен. Допреди три месеца вероятно нямаше да намеря сили да искам каквото и да било от теб. Но сега го мога. Предполагам, че бележа напредък.
Първата молба е донякъде сантиментална. В смисъл че е свързана с „миналото“. Преди пет години, когато избягах от града, бях толкова объркан и бързах толкова много, че забравих да се сбогувам с доста хора. Най-вече с теб, с Джи и с една жена, която не познаваш. Предполагам, че с теб може би ще се срещна, за да ти кажа очи в очи „довиждане“ но знам, че с другите двама няма да имам никога тази възможност. Затова, ако някога се върнеш там, дали може да им кажеш от мое име „довиждане“?
Знам, че молбата ми е себична. Би трябвало да им напиша сам. Но да ти призная, предпочитам ти да се върнеш и да отидеш при тях вместо мен. Знам, че така те ще усетят по-добре чувствата ми. Пращам ти отделно адреса и телефонния номер на жената. Ако вече се е преместила да живее другаде или се е омъжила, добре, не е нужно да я виждаш. Остави нещата така. Но ако е още на същия адрес, й предай много поздрави от мен.
На всяка цена предай много поздрави и на Джи. Изпийте по една бира за мое здраве.
Това е първата молба.
Втората услуга, за която те моля, сигурно е малко странна.
Прилагам една фотография. Снимка на овце. Иска ми се да я поместиш някъде, все едно къде, но някъде, където хората да я виждат. Давам си сметка, че молбата ми звучи неуместно, но няма кого друг да помоля. Ако ми направиш тази услуга, ще ти преотстъпя сексапила си до последната капчица. Но не мога да ти кажа защо. Снимката е важна за мен. Някога, по-нататък ще ти обясня всичко.
Прилагам чек. Покрий с него разходите, в които ще влезеш. Не е нужно да се притесняваш за пари. Дори не знам как да си харча парите, пък и сега това е кажи-речи всичко, което мога да направя за теб.
Гледай да не забравиш да изпиеш една бира за мое здраве.
Намерих писмото в пощенската кутия, докато излизах от апартамента си, и го прочетох на бюрото в офиса.
Пощенското клеймо беше заличено дотолкова, че изобщо не се четеше. Разкъсах плика. Вътре имаше чек за сто хиляди йени, листче с името и адреса на някаква жена и черно-бяла снимка на овце. И този път писмото беше написано на бледозелена хартия, а чекът беше издаден от банка в Сапоро. Това означаваше, че Плъха се е прехвърлил още по на север, на Хокайдо.
Частта с лавините не ми направи впечатление, но както се бе изразил и самият Плъх, писмото ме изуми като много откровено. Освен това никой не праща на шега чек за сто хиляди йени. Отворих чекмеджето на бюрото и метнах вътре плика и всичко останало.
Може би защото по онова време бракът ми се разпадаше, но онази година пролетта не ме радваше. Жена ми не се беше прибирала от четири дни. Четката й за зъби до мивката беше засъхнала и се беше напукала като вкаменено изкопаемо. Млякото в хладилника миришеше на прокиснало, а котаракът беше вечно гладен. Върху това състояние на нещата се лееше лениво пролетно слънце. Поне слънчевата светлина винаги е безплатна.
Дълга, затлачена задънена улица — може би точно каквото целеше жена ми.
15.
Песента свърши
Върнах се в града чак през юни.
Измислих си някаква причина да си взема три дни отпуск и рано един вторник се качих на влака стрела. Бяла спортна риза с къси ръкави, протрити на коленете зелени памучни панталони, бели маратонки, никакъв багаж. Онази сутрин, след като станах, дори забравих да се избръсна. Не бях обувал маратонки от цяла вечност и на петите те бяха съвсем износени. Без да се усетя, се бях отклонил от центъра.
Това, че се качвам без багаж на влак, който ще ме отведе надалеч, ме преизпълни с радостна тръпка. Все едно бях бомбардировач изтребител, който, докато си е летял кротко, изведнъж е хлътнал в дупка в пространството и времето. В която няма нищо: няма час при зъболекаря, няма нетърпяща отлагане работа по чекмеджетата, няма безизходно сложни човешки отношения, няма услуги, за които някой ме е помолил. Временно бях оставил всичко това зад себе си. Единственото, което носех, бяха маратонките с обезформените гумени подметки. Те се бяха вкопчили в краката ми като смътни спомени от друго пространство и време. Но това едва ли имаше някакво значение. Нищо, което да помня след кутийката бира и сандвича с изсъхнала шунка.
Бяха минали четири години. Преди четири години се бях върнал у дома, за да събера документите, необходими за регистрацията на брака ми. Сега, като се замисля, какво безсмислено пътуване! Свеждаше се само до тия документи, каквото и да са си мислели другите. В крайна сметка в него нямаше друго, освен документи. Каквото е приключило за един, не е приключило за друг. Ясно и просто. Нататък пътят продължава в две различни посоки.