От този миг нататък вече нямах роден град. Нямах къде да се връщам. Какво облекчение! Никой, който да ме иска, никой, който да иска нещо от мен.
Изпих още една кутийка бира и подремнах половин час. Когато се събудих, първоначалното безгрижно усещане за облекчение се беше стопило. Влакът продължаваше да се движи нататък и по едно време небето стана дъждовно сиво. Под него се простираше същият скучен пейзаж. Колкото и да набирахме скорост, беше невъзможно да избягаме от скуката. Обратно, колкото по-бързо се движехме, толкова повече хлътвахме в скуката. Ах, естеството на скуката!
До мен седеше мъж с вид на бизнесмен на около двайсет и пет-шест години, който беше погълнат от вестника и почти не се помръдваше. Лек морскосин костюм, нито една гънчица по него. Колосана бяла риза, току-що взета от химическото чистене. Лъснати черни обувки.
Погледнах тавана на вагона и всмукнах от цигарата. Започнах да съставям наум списък на всички песни, които „Бийтълс“ са записвали някога. Седемдесет и три заглавия, за повече не се сетих. Забравил съм колко парчета на Пол Маккартни съм си спомнил. Известно време гледах през прозореца, после отново преместих поглед към тавана.
Ето, отново се бях завърнал в града. Времето отминаваше покрай мен. Откакто бях живял тук, бяха изтекли цели десет години. Една голяма пустота. Нямаше нищо стойностно, което да съм извлякъл от нея, нищо смислено, което да съм направил. Там нямаше нищо друго, освен скука.
Как беше преди това? Със сигурност все е имало и нещо хубаво. Имало ли е нещо, което наистина да ме е трогнало, което наистина да е трогнало някого? Може би, но сега то вече беше изчезнало. Беше изгубено, вероятно бе предназначено да се изгуби. Не мога да направя нищо, принуден съм да го оставя да отмине.
Поне аз все още бях тук. Щом единственият добър индианец е мъртвият индианец, значи съдбата ми бе да продължа да живея.
За какво?
За да разказвам приказки на каменна стена ли?
Така де.
— Защо ще отсядаш в хотел? — попита Джи и сбърчи лице, докато ми поднасяше клечка кибрит. — Нали си имаш дом? Защо не отидеш там?
— Това вече не ми е дом — отвърнах аз.
Джи не каза нищо.
С три чинии мезета пред мен си изпих бирата до половината, после извадих писмата на Плъха и ги дадох на Джи. Той си избърса с кърпа ръцете, прегледа набързо двете писма, след това ги прочете отново внимателно, дума по дума.
— Хм, жив е и мърда, а?
— Да, жив е — потвърдих аз и отново отпих от бирата. — Но знаеш ли, преди да направя каквото и да било, трябва да се обръсна. Можеш ли да ми услужиш със самобръсначка и крем за бръснене?
— Да — отговори Джи и извади иззад плота пътнически несесер. — Можеш да използваш тоалетната, но няма топла вода.
— Ще стане и със студена — рекох аз. — Стига на пода да не се е проснала някоя пияна жена. Тогава вече ще ми бъде трудно да се обръсна.
Пивницата на Джи бе променена напълно.
Някогашната пивница на Джи се помещаваше във влажен сутерен в стара сграда край магистралата. Вечерно време през лятото, ако климатикът работеше, се образуваше лека мъгла. Ако човек се запиеше, дори ризата му ставаше влажна.
Истинското име на Джи беше непроизносимо, многосричково, китайско. Прякорът Джи му беше даден от офицерите във военната база, където той е работил след войната. Не след дълго всички забравили как е истинското му име.
През 1954 година Джи напуснал работата си в базата и отворил малко заведение. Първата си пивница. Тя бързо се наложила. Посещавали я главно офицерите от школата за военни летци и в нея царяла доста приятна обстановка. След като нещата с пивницата потръгнали, Джи се оженил, но след пет години жена му починала. Никога не съм разговарял за причината на смъртта й.
През 1963 година, в разгара на войната във Виетнам, Джи продал пивницата и дошъл чак в родния ми град. Там отворил втората си пивница.
Имаше котка, пушеше по пакет цигари на ден, не слагаше и капка в уста. Това, общо взето, е всичко, което знам за Джи.
Чак докато се запознах с Плъха, ходех все сам в пивницата на Джи. Пиех си бавно бирата, пушех и пусках монети в музикалната кутия. Това беше по времето, когато пивницата на Джи обикновено беше празна, затова седях на бар-плота и си говорех с Джи за най-различни неща, въпреки че не помня точно за какво. За какво толкова могат да говорят един срамежлив седемнайсетгодишен гимназист и един овдовял китаец?