Той взе от масата табакерата, вдигна капачето и извади цигара, после я почука по върха няколко пъти с нокътя си, запали я с настолната запалка и издиша странично дима. След това остави запалката на масата и кръстоса крака. През цялото време погледът му дори не трепна.
Беше същият човек, за когото ми беше разказал съдружникът ми. Беше облечен прекалено официално, пръстите му бяха поддържани прекалено добре. Ако не бяха острата извивка на клепачите и изцъкленият хлад в зениците му, със сигурност щях да реша, че е обратен. Но с тези очи мъжът не можеше да е обратен. Как изглеждаше ли? При всички положения не можеше да бъде причислен към познатите типове.
Ако човек се взреше хубаво в очите му, виждаше, че те са с поразителен цвят. Тъмнокафяви с едва доловим оттенък на синьото, който в лявото око не беше същият, както в дясното. Всяко от очите му сякаш беше насочено към съвсем различно нещо.
Пръстите му правеха едва доловими движения по коленете му. Натрапчиво, сякаш отделно от дланта, те се приближаваха към мен. Напрегнати, приковаващи вниманието, изнервящи красиви пръсти. Пресегнаха се бавно през масата, за да смачкат цигарата, която не беше изпушена и на една трета. Аз гледах как ледът се топи в чашата и чистата вода от него се смесва с гроздовия сок. Неравномерно разпределена смес.
В стаята цареше пълна тишина. Има тишина, на каквато се натъкваме в огромен богаташки дом. А също тишина, появяваща се, когато прекалено малко хора се намират в прекалено голямо пространство. Но тази тишина беше от съвсем различно естество. Тежка, потискаща тишина. Тишина, която ми напомняше нещо, макар и да ми отне известно време, докато се сетя какво — тишина, каквато витае около неизлечимо болен пациент. Тишина, заредена с предчувствието за смърт. Въздухът дъхтеше леко на мухъл, в него имаше нещо зловещо.
— Всички умират — пророни тихо мъжът със сведени очи. Сякаш притежаваше свръхестествената способност да следи мислите ми. — Всички ние, които и да сме, все някога умираме.
След като го каза, мъжът отново потъна в тежко мълчание. Чуваше се само трескавото жужене на цикадите отвън. Тела, дращещи в последна предсмъртна ярост срещу приключващия сезон.
— Нека бъда пределно откровен с вас — подхвана мъжът.
Говореше така, сякаш превеждаше направо някакъв стереотипен текст. Подбираше правилно изразите и граматиката, но в думите му нямаше чувство.
— Едно е да говориш откровено, съвсем друго — да казваш истината. Спрямо истината откровеността е онова, което носът на кораба е спрямо кърмата. Откровеността се появява първа, истината — последна. Разстоянието между тях е правопропорционално на размерите на кораба. Ако става въпрос за нещо голямо, истината идва след доста време. Понякога се проявява вече посмъртно. Ето защо, ако на този етап не ви съобщя никаква истина, грешката не е моя. Нито ваша.
Как човек да отговори на това? Мъжът не настоя да го правя и продължи нататък:
— Вероятно се питате защо съм ви повикал чак тук. За да пуснем в движение кораба. За да го тласнем напред. Докато обсъждаме съвсем откровено въпросите, малко по малко ще се приближаваме към истината. — На това място той се прокашля и погледна към ръката ми върху страничната облегалка на канапето. — Но стига с тези отвлечени неща, нека се заемем с истинските проблеми. Онова, което ни притеснява, е издадената от вас брошура. Убеден съм, че вече са ви казали поне това.
— Да.
Мъжът кимна. Сетне, след миг мълчание, продължи:
— Сигурен съм, че това ви е изненадало. Всеки би се почувствал нещастен, ако плодовете на усърдния му труд бъдат унищожени. Още повече ако става въпрос за жизненоважна брънка в прехраната му. Това би могло да означава действителни загуби с немалки размери. Прав ли съм?
— Да — потвърдих аз.
— Бих искал да ми разкажете за тези действителни загуби.
— В нашата област действителните загуби си влизат в работата. Случвало се е клиенти най-неочаквано да отхвърлят онова, което е било създадено. Но за малка фирма като нашата това би могло да представлява заплаха за самото ни съществувание. Ето защо, за да го предотвратим, зачитаме на сто процента вижданията на клиента. В крайни случаи това означава да проверим ред по ред заедно с него цялата брошура. Така избягваме всякакви рискове. Не е лесно, но такава е съдбата на вълка единак.