Тук тя ме хвана натясно. Бях сложил на масата всичките си карти, а приятелката ми ги беше цакала една по една. Беше ме видяла като на длан.
— Наистина смятам, че трябва да се направи. Ще я намерим тази овца, ще видиш — усмихна се тя.
Приключи с обреда по чистенето на ушите си и уви клечките с памучета в салфетка, за да ги хвърли. После взе ластиче и завърза косата си зад ушите.
— Хайде да си лягаме — подкани.
22.
Пикник в неделя следобед
Събудих се в девет часа в празно легло. Бележка нямаше. Само носната кърпа и бельото на гаджето ми, които съхнеха на мивката. Сигурно беше отишла да хапне, а после беше отскочила до тях.
Извадих от хладилника портокалов сок и пъхнах в тостера хляб отпреди три дни. Беше с вкус на мазилка.
Виждах през прозореца в кухнята зокума на съседа. Някъде далеч някой се упражняваше да свири на пиано. Звучеше като опит да слезеш по ескалатор, който се качва нагоре. На телефонния стълб имаше три топчести гълъба, които гукаха глупаво. Сигурно си бяха наумили нещо или може би се оплакваха от мазолите по краката си, знае ли човек? От гледна точка на гълъбите може би не те, а аз бях глупакът.
Докато се опитвах да преглътна втората препечена филия, гълъбите изчезнаха, оставяйки само телефонния стълб и зокума.
Беше неделя сутрин. В неделната притурка на вестника имаше цветна снимка на кон, прескачащ жив плет. Беше го яхнал ездач с болнаво на цвят лице и черно кепе, който хвърляше злобни погледи към съседната страница, а там надълго и нашироко се обясняваше какво да правим и какво да не правим, докато отглеждаме орхидеи. Имало стотици видове, всяка със своя история. Било известно, че царе и крале били готови да умрат, само и само да се сдобият с орхидеи. Орхидеите излъчвали неизличимата аура на фаталност. И така нататък. В статията се говореше за всичко и най-вече за философия и съдба.
Сега, след като вече бях решил да отида да потърся овцата, бях превъзбуден и не ме свърташе — исках да тръгна час по-скоро. Чувствах се за пръв път така, откакто бях прекрачил големия вододел на двайсетгодишнината си. Струпах чиниите в мивката, дадох на котарака да закуси, после набрах номера на мъжа в черния костюм. Той вдигна след шестото позвъняване.
— Дано не съм ви събудил — казах аз.
— Не се притеснявайте. Ставам рано — отвърна той. — Какво има?
— Кой вестник четете?
— Чета осем вестника, национални и местни. Но местните идват чак надвечер.
— И ги четете всичките?
— Влиза ми в работата — потвърди търпеливо мъжът. — Защо питате?
— Четете ли неделната притурка?
— Да, налага се — рече той.
— Видяхте ли снимката на коня?
— Да, видях снимката на коня — каза мъжът.
— Не ви ли се струва, че конят и ездачът мислят за две съвсем различни неща?
В стаята през телефонната слушалка се прокрадна тишина. Не се чуваше дори дишане. Беше тишина, от която те заболяват ушите.
— Заради това ли се обаждате? — попита мъжът.
— Не, просто да става разговор. Нали няма нищо лошо в това да поприказваме ей така, напосоки?
— Имаме други теми за разговор. Например овцете. — Той се прокашля. — Извинявайте, но за разлика от вас не разполагам с много свободно време. Възможно ли е да ми обясните по-бързо какво ви притеснява?
— Точно там е проблемът — отвърнах аз. — Най-просто казано, от утре смятам да тръгна да търся овцата. Дълго мислих и накрая реших да направя това. Но не виждам как иначе ще го направя, освен с бързината, която е удобна на мен. Когато говоря, ще говоря както ми харесва на мен. В смисъл имам право да говоря ей така, напосоки, ако ми се прииска. Не ми е приятно да се следи всяко мое движение, не ми е приятно да ме притискат хора без име. Е, казах каквото имах да казвам.
— Явно не си знаете мястото.
— Вие също не си знаете мястото. Вижте сега, снощи мислих дълго. И ми хрумна следното. Какво толкова притежавам, че да се чувствам в опасност? Почти нищо. Скъсах с жена си, смятам днес да напусна работа, живея под наем, нямам покъщнина, за която да си заслужава да се притеснявам. Като спестявания имам към два милиона йени, като имущество — стара кола и котарак, който вече е на доста години. Всичките ми дрехи са излезли от мода, плочите ми са допотопни. Не съм си създал име, нямам тежест в обществото, нито сексапил и талант. Вече не съм толкова млад и вечно изтърсвам глупости, за които после съжалявам. Накратко, ако заимствам вашия израз, съм един напълно посредствен човек. Какво толкова имам да губя? Ако се сещате нещо, ще ми кажете, нали?