Последва кратко мълчание. В този промеждутък махнах конеца около едно от копчетата на ризата си и нарисувах с химикалката върху бележника тринайсет звезди.
— Всеки има по нещо, което не иска да губи — подхвана мъжът. — Включително вие. А ние сме професионалисти, когато става въпрос да се открие това нещо. Хората волю-неволю имат средна точка между желанията и гордостта си. Точно както всички предмети задължително имат център на тежестта. Това е нещо, което можем да установим. Едва след като го загубят, хората си дават сметка, че то изобщо е съществувало. — Мълчание. — Но аз избързвам. Всичко това идва после. Засега ще кажа само, че не съм останал глух за думите ви. Ще се съобразя с исканията ви. Постъпете както сметнете за добре. В рамките на един месец, ясно ли е?
— Да — отвърнах аз.
— Е, в такъв случай всичко хубаво — каза мъжът.
След тези думи телефонът щракна и се затвори. То, това щракване в телефона, остави лош вкус в устата ми. За да го притъпя, направих трийсет лицеви опори и двайсет коремни преси, после измих чиниите, трупали се в продължение на три дни. След всичко това се почувствах отново едва ли не добре. В края на краищата беше приятна септемврийска неделя. Лятото се беше стопило и се беше превърнало в далечен спомен, който почти не можех да възстановя.
Облякох чиста риза, чифт дънки „Левис“ без петна от кетчуп по тях, сложих си и чорапи в същия цвят. Сресах се. Въпреки това пак не успях да върна радостното усещане, че е неделя сутрин, каквото бях изпитвал на седемнайсет години. Какво толкова се беше променило? Сигурно бях прибавил някоя и друга година.
След това изкарах от паркинга на блока фолксвагена, който, още малко, и щеше да става само за вторични суровини, отправих се към супермаркета и купих десетина кутии котешка храна, един плик котешка тоалетна, пътнически несесер с тоалетни принадлежности и бельо. В магазина за понички седнах на бар-плота и си поръчах една поничка с канела заедно с чаша безвкусно кафе. Стената точно пред плота беше покрита с огледало и аз можех да се наблюдавам безпрепятствено. Седях и си гледах лицето с преполовената поничка в ръка. Запитах се как ли ме възприемат другите. Не че имах начин да разбера, естествено. Доядох поничката и си тръгнах.
Недалеч от железопътната гара имаше туристическа агенция, където запазих две места за самолета за Сапоро на другия ден. После отидох в безистена при гарата за платнен сак и шапка, която да ме пази от дъжд. Всеки път вадех от пачката в джоба си поредната банкнота от десет хиляди йени. Пачката не показваше признаци да изтънява, колкото и банкноти да дърпах от нея. Само аз показвах признаци на притеснение. Съществуват по света и такива пари. Тежи ти да ги имаш, гадно ти е да ги харчиш, а щом свършат, се мразиш. А когато се мразиш, ти се иска да харчиш. Само дето не са ти останали пари. Не са ти останали и надежди.
Седнах на една пейка пред гарата и изпуших две цигари с твърдото решение да не мисля за парите. Площадът пред гарата беше пълен със семейства и двойки младежи, излезли да се поразходят в неделната сутрин. Докато ги оглеждах нехайно, се сетих какво ми е казала бившата ми жена, преди да се разделим — че може би е трябвало да имаме деца. На моите години със сигурност не е неразумно да имаш деца, но аз — баща? Само това оставаше! Кое дете би поискало да има баща като мен?
Изпуших още една цигара, после, стиснал във всяка ръка по един пазарски плик, си запроправях път през навалицата, за да стигна на паркинга пред супермаркета. Докато изкарваха колата, се отбих в една книжарница, където купих три книги с мека корица. За тях отидоха още две банкноти от по десет хиляди йени. Джобовете ми бяха натъпкани с дребни пари.
Върнах се у нас, изсипах всички дребни в една стъклена купа и си наплисках лицето със студена вода. Имах чувството, че откакто съм станал, е минала цяла вечност, но когато погледнах часовника, видях, че още няма и дванайсет часа.
Приятелката ми се върна в три следобед. Беше облечена в карирана риза и панталон с цвят на горчица, носеше слънчеви очила с много тъмни стъкла. Беше преметнала през рамо платнен сак като моя.
— Идвам с багажа, готова за път — оповести тя, като потупа издутия сак. — Дълго ли ще пътуваме?
— Няма да се изненадам.
Тя се излегна на канапето при прозореца, загледа се, както беше със слънчевите очила, в тавана и запали тънка ароматизирана цигара. Взех един пепелник и отидох да седна до нея. Замилвах я по косата. Появи се котаракът, който се метна на канапето и положи брадичка и предни лапи върху глезените на приятелката ми. След като на нея й омръзна да пуши, тя премести остатъка от цигарата в устата ми.