Сега единственото, което знам за нея, са спомените. И тези спомени избледняват все повече и повече в далечината като сложени на погрешно място клетки. Дали всичко се свеждаше до биологията?
26.
На сцената излиза Овчия професор
На другата сутрин се събудихме в осем, облякохме се набързо, слязохме с асансьора и отидохме да закусим в съседното кафене. Не, в хотел „Делфин“ нямаше кафене.
— Както казах и вчера, ще се разделим — напомних аз и подадох на приятелката си копие от снимката с овцете. — Ще използвам планината отзад, дано ни отведе на мястото, което търсим. А ти издири местата, където отглеждат овце. Знаеш какво да правиш. Добре дошла е всяка следа, всичко, колкото и дребно да е то. Все е за предпочитане пред това да претърсваме слепешката педя по педя целия остров Хокайдо.
— Спокойно. Остави на мен.
— Добре, довечера ще се видим в хотела.
— Стига си се притеснявал толкова, де — рече тя, докато си слагаше слънчевите очила. — Фасулско е, ще намерим овцата.
То се знае, че изобщо не беше фасулско. Никога не става така. Отидох до Териториалната туристическа служба, обиколих най-различни туристически информационни бюра и агенции, поразпитах в Сдружението на планинарите. Като цяло проверих всички места, свързани по един или друг начин с туризма и планините. Никой не помнеше да е виждал някога планината върху фотографията.
— Изглежда доста обикновена — казваха всички. — Пък и на снимката се вижда само част от нея.
Скъсах се да обикалям и това, общо взето, беше всичко, което открих — че ще бъде трудно планината да се разпознае, при положение че не се открояваше нищо и че се виждаше само част от нея.
Влязох в една книжарница и купих „Планините на Хокайдо“ и атлас на острова, после отидох в едно кафене, поръчах си две безалкохолни напитки с джинджифил и разгледах покупките. Колкото до планините, в Хокайдо имаше невероятно много и всички бяха почти еднакви на цвят и форма. Опитах се да сравня планината върху снимката на Плъха с всяка от планините в книгата — след десет минути ми се маеше главата. Не се утеших особено, след като узнах, че планините в книгата са съвсем малка част от планините в Хокайдо. Това се усложняваше от факта, че гледана от определен ъгъл, една планина даваше съвсем различна представа, отколкото ако я видиш от друг ъгъл.
„Планините са живи същества — пишеше авторът в предговора към книгата. — В зависимост от ъгъла, под който ги гледаш, от годишното време, от часа, от състоянието на наблюдаващия и от куп други неща те всъщност променят вида си. Ето защо е много важно да приемем, че е възможно да опознаем планината само от една страна, само в едно малко нейно проявление.“
— Страхотно, няма що! — възкликнах на глас.
Неизпълнима задача. Когато в пет часа камбаните забиха, излязох и седнах на една пейка, за да похапна пуканки заедно с гълъбите.
Усилията на приятелката ми да събере някаква информация се бяха увенчали с повече плодове, но в крайна сметка и те не ни даваха нищо. По време на скромната вечеря в един ресторант зад хотел „Делфин“ ние с нея сравнихме записките си за изпитанията и перипетиите през деня.
— В отдел „Животновъдство“ в местната управа не знаеха почти нищо — съобщи гаджето ми. — Спрели са да водят статистика за овцете. Овцевъдството не било изгодно. Най-малкото в големи стопанства и овцевъдството на открити пасища.
— В известен смисъл това улеснява търсенето.
— Всъщност не. Хората и досега отглеждат овце и дори има съюз на овцевъдите, с който властите поддържат връзка. Но е трудно да водят на отчет средните и малките овчарници. Хората държат по няколко овце, точно както гледат кучета и котки. Не знам доколко ще ни свършат работа, но все пак записах адресите на трийсет овцевъди, включени в списъка на отдела, документацията обаче е отпреди четири години и доста от хората сигурно са се преместили. Нали знаеш, политиката на Япония в селското стопанство се мени на всеки три години.
— Страхотно, няма що — въздъхнах аз над бирата. — Както личи, сме се оказали в задънена улица. На Хокайдо явно има над сто планини, които си приличат, а състоянието на овцевъдството е тъмна Индия.
— Това е първият ден. Току-що сме започнали.
— Тези твои уши не разбраха ли вече?
— Засега няма какво да разбират — възрази приятелката ми, както ядеше варена на тих огън риба и супа мизо. — Ако не друго, това поне го знам. Отчайвам се само когато съм объркана или съм душевно притеснена. Нашият случай обаче не е такъв.