— Спасителният пояс се появява само когато си на път да се удавиш ли?
— Точно така. Засега съм доволна, че правя всичко това заедно с теб, а докато съм доволна, нямам намерение да се отчайвам. Само от нас зависи да открием със собствени сили овцата.
— Не знам — отвърнах аз. — В известен смисъл, ако не намерим овцата, ще загазим не на шега. В какво, не мога да кажа, но щом ония типове твърдят, че ще ни издирят, можеш да бъдеш сигурна, че наистина ще го направят. Професионалисти са. Дори и Шефа да умре, организацията пак ще си съществува, а мрежата им е обхванала като канализацията цяла Япония. И тогава зле ни се пише. Колкото и тъпо да изглежда, истината е такава.
— Звучи като „Нашествениците“.
— Смешно е, знам. Но не можеш да отречеш, че вече сме се забъркали. В началото се бях забъркал само аз, сега обаче и ти влизаш в сметките. Пак ли нямаш усещането, че си на път да се удавиш?
— Виж какво, обичам такива неща. От мен да го знаеш, по-забавно е, отколкото да спиш с непознати, да си подлагаш ушите за снимки и да четеш коректури на биографични речници. Това е то, животът.
— А това ще рече — прекъснах я аз, — че не се давим, значи нямаме и спасителни пояси.
— Точно така. Само от нас зависи да намерим овцата. Всъщност и двамата не сме оставили зад себе си кой знае какво.
Може би наистина беше така.
Прибрахме се в хотела и имахме сношение. Обичам думата „сношение“. Тя предполага само ограничен обхват възможности.
Третият и четвъртият ни ден в Сапоро започнаха и завършиха без никакъв успех. Ставахме в осем, закусвахме, разделяхме се за през деня, после, щом се мръкнеше, обменяхме информация, докато вечеряхме, прибирахме се в хотела, имахме сношение и спяхме.
Изхвърлих старите си маратонки, купих нови и продължих да обикалям и да показвам снимката на стотици хора. Въз основа на източници от държавните служби и от библиотеката приятелката ми направи дълъг списък на овцевъди и се зае да им звъни по телефона. Резултат никакъв. Никой не можеше да каже коя е планината, никой овцевъд не помнеше овца със звезда на гърба. Един старец заяви как помнел, че е виждал преди войната планината в Южен Сахалин. Не ми се вярваше Плъха да е ходил до Сахалин. Изключено е да изпратиш от Сахалин в Токио писмо и колет.
Малко по малко губех сили. На четвъртия ден чувството ми за ориентация се беше изпарило. Когато юг стана противоположният изток, си купих компас, но докато обикалях с компаса, градът ми се струваше все по-нереален. Сградите вече ми приличаха на фон от фотографско ателие, хората, които вървяха по улиците, сякаш бяха изрязани от картон. Слънцето изгряваше откъм единия край на безликата земя, извисяваше се като топовно гюле в небето, после залязваше в другия край.
Отмина петият, после и шестият ден. Октомври беше похлупил града. Слънцето още топлеше, но задуха прохладен вятър и надвечер се налагаше да обличам леко памучно яке. Улиците на Сапоро бяха широки и потискащо прави. Дотогава нямах представа колко уморително е да вървиш из град само с прави улици.
Пиех на ден по няколко чаши кафе, през час-два ходех да пикая. И лека-полека губех апетит.
— Защо не пуснеш обява във вестниците? — предложи гаджето ми. — Нещо от рода на „Приятелите искат да се свържат с теб.“
— Идеята ти не е лоша — отвърнах аз.
Дори и да не постигнехме нищо, пак беше за предпочитане да го направя, вместо да стоя със скръстени ръце.
И така, на другия ден пуснах в сутрешното издание на четири вестника обява от три реда:
Внимание: Плъх
Обади се. Спешно е!
Хотел „Делфин“, стая 406
Следващите два дни чаках на телефона. В деня, когато обявата излезе, ми се обадиха трима души. Първият беше местен гражданин.
— Какво е това „Плъх“?
— Прякорът на един приятел — отговорих аз.
Доволен, той затвори.
След това се обади някакъв шегобиец.
— Цър-цър — чу се глас от другия край на линията. — Цър-цър.
Затворих му. Градовете са много странно място.
Накрая се обади жена с писклив глас.
— Всички ме наричат Плъх — обясни тя.
Глас, в който почти се чуваше как телефонните линии се полюшват от далечния ветрец.
— Благодаря, че си направихте труда да се обадите. Но Плъха, когото търся, е мъж — обясних аз.
— Така си и помислих — рече жената. — Ала тъй като и на мен ми викат Плъха, реших все пак да ви се обадя.