Държавата, разбира се, не се била показала щедра току-така. Била им предоставила овце, притискана от военната цел да задоволява сама потребностите си от топла вълна за предстоящия военен поход на континента, и била наредила на Министерството на селското стопанство и промишлеността да увеличи усилията в овцевъдството, а министерството пък било наложило тези планове на областната управа. Наближавала Руско-японската война.
От цялото село пак човекът айну, който вече не бил младеж, проявил най-голям интерес към овцете. Той научил от чиновника от областната управа как се гледат те и се нагърбил с отговорността за общинската мера. Не се знае точно защо той е бил толкова отдаден на овцете. Вероятно заради сложностите на живота, породени от това, че населението на селото внезапно започнало да се увеличава.
На пасището били откарани трийсет и шест овце от породата саутдаун и двайсет и една от породата шропшир, както и две колита. Човекът айну станал вещ пастир и от година на година броят на овцете и на кучетата се увеличавал. С времето обикнал от все сърце овцете и кучетата си. Чиновниците били изключително доволни. На пасището отглеждали и кучета за други овцевъдни ферми наоколо.
Когато избухнала Руско-японската война, призовки получили петима от младежите в селото, които били пратени на фронта в Китай. Двама загинали, трети останал без лява ръка, когато при засада на малък хълм избухнал вражески снаряд. След три дни боевете приключили и другите двама събрали разпилените кости на младите си съселяни. Всички били синове на преселници от първата и втората вълна. Сред загиналите бил и най-големият син на младежа айну, станал пастир. Издъхнал във вълнен шинел, каквито раздавали в армията.
— Защо пращат момчетата на война в чужди земи? — обикалял пастирът айну и разпитал де когото срещне.
Вече бил на четирийсет и пет години.
Никой не можел да му отговори. Пастирът айну напуснал селото и останал на пасището — прекарвал и ден, и нощ с овцете си. Пет години преди това жена му била починала от бронхит, а двете му дъщери се били омъжили. Селото му осигурявало оскъдна надница и храна в замяна на това, че се грижи за овцете.
След като изгубил сина си, пастирът айну се озлобил. Починал на шейсет и пет години. Една сутрин през зимата момчето, което му помагало, го намерило мъртъв на пода на овчарника. Премръзнал. До него виели две кучета с покрусени очи, внуци на първите колита. Овцете преживяли от сеното в овчарника, без да подозират какво се е случило. Тихото ритмично стържене на зъбите им наподобявало хор от кастанети.
Историята на Джунитаки продължаваше, но историята на младия айну свършваше тук. Станах, за да отида до тоалетната и да изхвърля двете бири. Когато се върнах и отново седнах, приятелката ми се беше събудила и гледаше разсеяно през прозореца. Накъдето и да се обърнеш, се простираха оризища. Тук-там изникваше и по някой силоз. Реките се приближаваха, после пак се отдалечаваха. Изпуших една цигара, като се взирах в пейзажа заедно с профила на приятелката ми, която се взираше в пейзажа. Тя не каза и дума. Щом си изпуших цигарата, отново разлистих книгата. По страницата се мерна сянката на метален мост.
След тъжния разказ за младежа айну, който станал пастир, остарял и починал, останалата история ми се стори доста отегчителна. Десет овце умрели от мор по добитъка, свирепият студ нанесъл временно удар на реколтата, ако не се брои това обаче, в селото всичко било мирно и тихо. В периода „Тайшо“ селото било обявено за град с новото име Джунитаки-чо. Джунитаки-чо процъфтявал и в него били построени нови сгради, начално училище, кметство, поща. По онова време заселването на Хокайдо вече било почти приключило.
Орната земя достигнала предела си и мнозина младежи напуснали Джунитаки-чо, за да си търсят късмета в новите светове на Манджурия и Сахалин. През 1937 година в града се появил Овчия професор.
Историята гласеше: „Високопоставен чиновник от Министерството на селското стопанство и на горите, ползващ се с голямо уважение заради трудовете си, посветени на Корея и Манджурия, доктор… (на 32 години) напуска по силата на обстоятелствата тази длъжност и създава чифлик в планинска долина северно от Джунитаки-чо.“
Не пишеше нищо повече за него.