Метнах раницата на раменете си и тръгнах към края на търговския квартал с дължина петстотин метра, с надеждата да намеря място, където да пренощуваме. Нямаше никакви хотели. Една трета от магазините бяха със спуснати щори. Откъсналата се откъм едната страна табела над магазина за часовници се блъскаше от вятъра.
Там, където магазините свършваха рязко, имаше паркинг, и той обрасъл с бурени. На него бяха спрели кремава хонда феърлейди и червен спортен автомобил марка „Тойота Целика“. И двете коли бяха нови-новенички. Само каква гледка представляваха с лъскавия си вид насред този мъртвешки град.
След магазините пътят се спускаше по склона към реката, където се разделяше наляво и надясно. По този път имаше малки, обковани с дъски едноетажни къщи с прашносиви дървета, протегнали криви като на къпина крайници към небето. Не знам какво беше това, но всяко от дърветата беше с изключително причудливи клони. Пред входната врата на всяка къща имаше еднакви големи бидони за нафта и еднакви кутии за доставка на мляко. И върху всеки покрив стърчеше невъобразимо висока телевизионна антена. Тези сребърни пипала във въздуха сякаш отправяха предизвикателство към планината, образуваща фона на града.
— Но тук няма хотели — притесни се приятелката ми.
— Няма страшно. Във всеки град задължително има поне един хотел.
Върнахме се на гарата и попитахме двамата служители там къде да намерим хотел. Разликата във възрастта им беше голяма, както между родител и дете, и те явно умираха от скука, защото ни описаха притеснително подробно местонахождението на хотелите.
— Два са — обясни по-възрастният. — Единият е по-скъпичък, другият е доста евтин. В скъпия настаняваме важни чиновници от областната управа и организираме тържествени банкети.
— Там храната си е доста добра — намеси се и по-младият служител.
— В другия отсядат бизнесмени в командировка, младежи и редовни посетители. Видът му сигурно ще ви заблуди, но той не е нехигиеничен или нещо такова. Банята е друга тема.
— Макар че стените са тънки — уточни по-младият.
След което двамата се впуснаха да обсъждат дебелината на стените.
— Ще отидем в скъпия — казах аз.
Нямахме причини да пестим. Пликът още си беше натъпкан с пари.
По-младият служител откъсна от бележника си лист хартия и нарисува точна карта на пътя за хотела.
— Благодаря — рекох му аз. — Предполагам, че сега нямате толкова много посетители, както преди десет години.
— Не, определено — потвърди по-възрастният. — Днес имаме само едно дървопреработващо предприятие и никаква друга промишленост, за която да си струва да говорим. Селското стопанство съвсем замря. Населението също намаля.
— Ужас, вече няма достатъчно ученици и за един клас в училището — допълни по-младият.
— Колко е населението?
— Разправят, че било към седем хиляди, но всъщност е по-малко. Предполагам, някъде към пет хиляди — обясни по-младият.
— Радвай се на живота, момче, докато не са ни закрили, което може да стане всеки ден. Пак добре, че още не сме на дъното — каза обречено по-възрастният.
Бях изненадан, че има железопътни линии, по-западнали и от тази. Благодарихме им и си тръгнахме.
Хотелът беше надолу по склона, вдясно от улицата с магазините, на триста метра по реката. Беше стар, доста приличен, с останки от очарованието, каквото е имал в най-добрите дни на града. Беше обърнат към реката и имаше старателно поддържана градина. В единия ъгъл на градината се виждаше малка овчарка, която беше заровила муцунка в купичката с храна и вечеряше рано-рано.
— Дошли сте да се разходите в планината ли? — попита камериерката, която ни отведе в стаята.
— Дошли сме да се разходим в планината — отговорих простичко.
Горе имаше само две стаи. И двете бяха просторни и ако човек излезеше в коридора, се виждаше същата река като капучино, която бяхме зърнали от влака.
Приятелката ми искаше да се окъпе, затова аз отидох да проверя в кметството. То се намираше на безлюдна улица, на две пресечки от търговската улица в западна посока, но сградата беше много по-нова и в доста по-добро състояние, отколкото бях очаквал.
Отидох в отдел „Животновъдство“, представих се с визитна картичка от едно списание отпреди две години, когато се правех на журналист на свободна практика, и разиграх сцената — така и така, стига да не възразявате, искам да ви задам няколко въпроса за овцевъдството. Звучеше доста неправдоподобно дамско седмично списание да помести материал за овце, но чиновникът в отдела се хвана веднага на въдицата и ме отведе в кабинета си.