Отидохме на следващия завой, който беше на около двеста метра. Усещах противния студ. Закопчах якето чак догоре и вдигнах яката, но студът продължи да упорства.
Точно преди завоя на пътя пазачът спря. Свъси се, както стоеше с лице към урвата отдясно и стискаше между устните си цигарата. От средата на скалата се процеждаше вода, глинеста и светлокафява, която бавно прекосяваше пътя. Прокарах пръсти по камъка. Беше по-порест, отколкото изглеждаше, повърхността му се ронеше и при най-лекия допир.
— Не завой, а ад — отбеляза пазачът. — Повърхността е ронлива, но това не е всичко. Тази скала носи лош късмет. Дори овцете се страхуват от нея. — Той се закашля и хвърли цигарата на земята. — Неприятно ми е, но не искам да рискувам.
Аз кимнах.
— Как мислите, дали можете да продължите нататък пеш?
— Самото вървене не ме притеснява. Притесняват ме вибрациите от него.
Пазачът пак удари силно с крак. След половин секунда се чу мрачният му, потискащ отговор:
— Става за ходене пеш.
Бъркахме се при джипа.
— Оттук има още около пет километра — обясни пазачът. — Дори с жената ще стигнете за час и половина. Пътят е прав, почти няма наклон. Съжалявам, но не мога да ви откарам догоре.
— Няма страшно. Благодаря за всичко.
— Смятате ли да останете горе?
— Не знам. Може да сляза и утре. Но може да ми отнеме и цяла седмица. Зависи как ще потръгнат нещата.
Той стисна между устните си поредната цигара, но този път, още преди да я е запалил, се закашля.
— Все пак внимавайте. Както е тръгнало, нищо чудно снегът да завали и по-рано. А завали ли, не можете да мръднете от горе.
— Ще внимавам — обещах аз.
— При входната врата има пощенска кутия. Ключът е пъхнат на дъното. Ако няма никой, отключете с него.
Разтоварихме джипа под оловносивото небе. Свалих якето и облякох дебела канадка. Продължи да ми е студено.
Пазачът успя много трудно да обърне джипа и няколко пъти се удари в скалата. Всеки път тя се ронеше. Накрая направи обратен завой, натисна клаксона и махна с ръка. Аз също махнах. Джипът взе завоя и се скри.
Останахме сам-сами. Сякаш бяхме зарязани накрай света.
Смъкнахме раниците на земята и продължихме да стоим, без да казваме нищо — опитвахме се да се окопитим. Долу през долината се гънеше тънката лента на сребърна река с брегове, покрити с гъста зелена гора. Зад долината се надигаха талазите на ниски, обагрени от есента хълмове, а отвъд тях се откриваше гледка към обгърнатите с мъгла равнини. От оризищата, където след прибирането на реколтата бяха запалили стърнищата, на тънки струйки се виеше дим. Изумителна гледка, от нея обаче не ми олекна. Всичко изглеждаше толкова далечно, толкова… чуждо.
Небето беше похлупено от тежки, влажни, еднакво сиви облаци, които сякаш затулваха цялата светлина. Под тях се носеха други облаци, плътни и черни, толкова ниски, че сякаш бе възможно да ги докоснеш. Те препускаха на изток — идваха откъм Азиатския континент, прекосяваха Японско море и продължаваха изумително бързо към Охотско море. Всичко това допринасяше да осъзнаем колко несигурно е мястото, където стоим. Един по-силен порив на вятъра, и целият ронещ се завой, долепен до урвата, щеше с лекота да ни отнесе долу в бездната.
— Да тръгваме — подканих аз и нарамих чудовищната раница.
Във въздуха беше надвиснало нещо ужасно, дъжд или суграшица, и ми се щеше да съм близо до място, където има покрив. Със сигурност не исках да се намокря до кости тук на студа.
Побързахме да се изнижем в индийска нишка от този „завой на покойника“. Пазачът беше прав: мястото сякаш носеше нещастие. Витаеше някакво усещане за обреченост и погибел, което първо проникна в тялото ми, после ме удари като предупредителен знак в главата. Същото усещане, каквото те обзема, ако прекосяваш река и внезапно кракът ти хлътва в кал с различна температура.
Изминахме само триста метра, а звукът от стъпките ни по повърхността на пътя премина през какви ли не промени. От време на време пред нас като змийчета изникваха захранвани от пролетта ручеи.
Дори след като отминахме завоя, не забавихме крачка в опит да се отдалечим възможно най-много от мястото. Едва след половин час се поотпуснахме — зъберът бе отстъпил място на не толкова стръмен наклон и се показаха дървета.
Щом стигнахме дотук, нататък нямаше да ни бъде трудно. Пътят ставаше равен, а планината тук беше без остри хребети. Постепенно навлязохме в мирна високопланинска местност.