— Но все пак се е върнала в хотел „Делфин“, така ли? — настоях аз.
— ЪхъхотелДелфинехубавхотел. Миришенаовце — отвърна Човекът овца.
Отново мълчание.
След като се взрях, забелязах, че руното на Човека овца е мръсно и по вълната има мазнина.
— Когато си тръгна, тя помоли ли да предадете нещо?
— Не — поклати глава Човекът овца. — Тянеказанищоиниенепитахме.
— Значи, когато сте й казали, че е по-добре да си тръгва, тя се вдигна и си отиде, без да каже и дума?
— Точнотака. Казахмейдасиходизащототяискашедаситръгне.
— Дойде тук по свое желание.
— Неевярно! — изпищя Човекът овца. — Искашедасемахненосамататябешеобъркана. Затоваяотпратихмедасивървиудома. Виеяобъркахте.
Човекът овца се изправи и стовари дясната си длан върху масата. Чашата му от уискито се плъзна на пет сантиметра.
Човекът овца застина в това положение, докато очите му малко по малко не изгубиха ревностния си блясък, после се свлече уморено на канапето.
— Виеобъркахтетазижена — повтори той, този път по-спокойно. — Изобщонеехубаво. Виенезнаетенищо. Мислитесамозасебеси.
— Нима твърдите, че тя не е трябвало да идва?
— Точнотоватвърдя. Неетрябвалодаидва. Виенемислитезанищоосвензасебеси.
Онемях от учудване, както държах върху коленете си уискито.
— Ностаналотостанало. Такаитаказанеявсичкоеприключило.
— Приключило ли?
— Виенямадавидитеникогавечетазижена.
— Защото мисля само за себе си ли?
— Точнотака. Защотомислитесамозасебеси. Простоизбяга.
Човекът овца стана и след като отиде при прозореца, го вдигна с една ръка и си пое от чистия въздух. Показа колко е силен.
— Неезледаотварятепрозорецавтакъвхубавденкатоднешния — каза той.
После обиколи набързо половината стая и спря пред библиотеката, като се взираше със скръстени ръце в гръбчетата на книгите. Отзад от костюма му стърчеше малка опашка. В това положение той приличаше на овца, застанала на задни крака.
— Търся един свой приятел — престраших се да обясня аз.
— Такали? — рече Човекът овца, като се извърна към мен, без да показва и капчица интерес.
— Живеел е тук. Допреди седмица.
— Незнаех.
Човекът овца застана пред камината и се зае да разбърква картите от полицата.
— Търся и овца със звезда на гърба — продължих да упорствам аз.
— Несъмявиждал — отговори Човекът овца.
Но си личеше, че знае нещо и за Плъха, и за овцата. Липсата на интерес беше прекалено изкуствена. Бързината, с която той отговаряше, беше прекалено съмнителна, гласът му — твърде неестествен.
Смених тактиката. Престорих се, че съм се отказал, прозинах се, взех от масата книгата си и я разлистих. Понацупен, Човекът овца се върна на канапето и ме загледа мълком как чета.
— Забавнолиедасечетекнига? — попита той.
— Хмм — отговорих аз.
Човекът овца замълча. Аз продължих да си чета, колкото за да го ядосам.
— Извинявайтечесеразвиках — прошепна Човекът овца. — Понякогаовцатавменичовекътвменсеразминаватиазставамтакъв. Несъмвлагалнищо. Освентоваговоритенещакоитосаналудничави.
— Не се притеснявайте — рекох аз.
— Жалкоченикогавеченямадавидитежената. Нониенямаменикаквавина.
— Хмм.
Извадих от раницата трите пакета „Ларкс“ и ги дадох на Човека овца. Той се стъписа.
— Благодаря. Никоганесъмпушилтазимарка. Ноневилитрябватнавас?
— Отказах ги — отвърнах аз.
— Дадобрестенаправили — кимна най-сериозно Човекът овца. — Наистинасамноговредни.
Той подреди внимателно пакетите с цигари в джоба върху ръкава си. Руното се изду на правоъгълна буца.
— На всяка цена трябва да се видя с приятеля си. Дошъл съм от много далеч, за да се срещна с него.
Човекът овца кимна.
— Същото важи и за овцата.
Човекът овца кимна.
— Но доколкото разбирам, вие не знаете нищо за тях, така ли?
Човекът овца поклати унило глава. Ушите му от изкуствена кожа се разклатиха нагоре-надолу. Този път отрицанието му бе далеч не така убедително, както преди.
— Местносттатукехубава — смени Човекът овца темата. — Красивпейзажхубавчиствъздух. Щевихареса.
— Да, хубаво е — съгласих се аз.