Вървях към час и загубих всякаква ориентация. С тази скорост едва ли някога щях да открия Човека овца. Лутах се по една суха падина, докато не чух звука на вода. Намерих реката и тръгнах надолу по течението. Ако паметта не ме подвеждаше, някъде тук трябваше да има водопад и недалеч от него беше пътят, по който се бяхме качили пеш.
След още десет минути излязох при водопада. Разплискваше се, след като се удареше в камъните в ждрелото долу, и се разтичаше на замръзнали езерца. Нямаше следа от риба, макар че няколко паднали листа описваха бавно кръгове по повърхността на езерцата. Прекосих реката, като стъпвах от камък на камък, отидох под водопада, после започнах да изкачвам хлъзгавия отсрещен бряг. Бях излязъл на пътя.
Човекът овца седеше в края на един мост и ме гледаше. Беше преметнал през рамо голяма брезентова чанта, пълна със съчки.
— Акообикалятеизтияместанищочуднодасепревърнетевпримамказамечките — каза Човекът овца. — Потияместаиманай-малкоеднатакадазнаете. Вчераследобедсенатъкнахнадиря. Аконаистинависеналагадасеразхождатенеезледасислагатекатонаснахълбоказвънче.
Човекът овца разклати звънчето, закачено на хълбока му с безопасна игла.
— Вас търсех — обясних аз, след като си поех дъх.
— Знам — рече Човекът овца. — Видяхчеметърсите.
— Защо тогава не извикахте?
— Неазавиестерешилидаметърсите. Затова се въздържах.
Човекът овца извади от джоба си цигара и я изпуши с голяма наслада. Аз седнах до него.
— Тук ли някъде живеете?
— Хмм — отвърна Човекът овца. — Нонеказвайтенаникого. Никойнезнае.
— Приятелят ми обаче знае всичко за вас.
Мълчание.
— И щом сте приятел на приятеля ми, значи и ние сме приятели, нали така?
— Сигурно — рече предпазливо Човекът овца. — Сигурносмеприятели.
— И щом сте ми приятел, няма да седнете да ме лъжете, нали? Помислете само.
— Ъъъъне — потвърди озадачен Човекът овца. Той прокара език по спечените си устни. — Немогадавикажанаистинасъжалявамченемоганонемога. Небива.
— Някой ви е предупредил да мълчите ли?
Човекът овца не отговори. Вятърът свистеше из голите дървета.
— Наоколо няма кой да ви чуе — прошепнах аз.
Човекът овца ме погледна в очите.
— Незнаетенищозанастукнали?
— Не, не знам.
— Емястотокъдетосменеекакводаемясто. Товапонебитрябвалодагознаете.
— Но нали завчера ми казахте, че местността е прекрасна.
— Занасепрекрасна — потвърди Човекът овца. — Занаснямадругомястокъдетодаживеем. Аконипрогонятоттукнямакъдедаотидем.
След тези думи Човекът овца замълча. Не пожела да каже и дума повече за това. Погледнах брезентовата му торба, напълнена със съчки.
— С това ще се топлите през зимата, а?
Човекът овца кимна мълком.
— Но аз не видях пушек.
— Засеганямаогън. Нямадаимадокатоненатрупасняг. Ноиследкатонатрупапакнямадавидитепушекаотнашияогън. Кладемогньоветепоособенначин — усмихна се той самодоволно.
— И кога тук ще натрупа сняг?
Човекът овца погледна небето, после и мен.
— Тазигодинащезавалирано. Можебиследдесетинадни.
— И след десетина дни пътят ще замръзне?
— Вероятно. Никойнесекачваиникойнеслиза. Чудесногодишновреме.
— Откога живеете тук?
— Отдавна — отговори Човекът овца. — Отмногоотдавна.
— С какво се храните?
— Сгрудкисфилизиядкиптицисрибкитеирацитекоитоуспявамдахвана.
— Не ви ли е студено.
— Преззимататрябвадаестудено?
— Ако имате нужда от нещо, с удоволствие ще ви услужа с каквото ми се намира.
— Благодарясеганямамнуждаотнищо.
Най-неочаквано Човекът овца стана и се отправи по посока на пасището. Аз също станах и поех след него.
— Защо се криете тук, горе?
— Аковикажащемисесмеете — отвърна Човекът овца.
— Не, няма да ви се смея, заклевам се — обещах аз.
Не си представях какво толкова смешно ще ми съобщи.
— Инямадакажетенаникогонали?
— Няма да кажа на никого.
— Неискахдаходянавойна.
Няколко минути вървяхме, без да изричаме и дума.
— Война с кого? — попитах аз.
— Незнам — рече припряно Човекът овца. — Ноазнеискахдаходя. Зарадитовасъмиовца. Овцакоятосистоикъдетойемястототукгоре.
— От Джунитаки-чо ли сте?