В този момент мъжът чу викове, които идваха по посока откъм Тъмбстоун Кениън. Някой беше открил телата в Национална банка „Бисби”. Равнодушно затика мотоциклета и запали едноцилиндровия двигател с мощност три конски сили и двайсет и пет кубични инча обем. Метна крак през седалката и подкара по пустите задни улички към железопътната гара.
Незабелязан продължи покрай един страничен коловоз, където беше спрял товарен влак, за да зареди с вода.
Времето беше разчетено съвършено.
Още пет минути и товарният влак щеше да поеме отново по главния коловоз към Тусон. Незабелязан от машиниста и механика, които дърпаха голяма тръба от дървения резервоар в тендера за вода за парата, мъжът извади ключ от джоба на елека си и отвори катинара на вратата на товарен вагон, белязан с боядисан надпис Мебелна компания „О’Браян, Денвър”. Бутна вратата и тя се затъркаля на колелцата. Присъствието точно на този вагон в този момент и на това място не беше съвпадение. Като фиктивен представител на също толкова фиктивната Мебелна компания „О’Браян”, беше платил в брой, за да го включат в товарния влак, минаващ през Бисби на път от Ел Пасо, Тексас, за Тусон, Аризона.
Взе една широка дъска, закрепена за скоби отстрани на товарния вагон и с нея като по рампа качи мотоциклета. После бързо затвори плъзгащата се врата и през малко отверстие върна катинара на място. В това време локомотивът изсвири и влакът подкара от страничния към главния коловоз.
Отвън вагонът изглеждаше като всеки друг товарен вагон, използван от няколко години. Боята беше избеляла, а дървените страни бяха очукани и надраскани. Но външността му беше измамна. Дорн ключалката на вратата беше фалшива и създаваше впечатлението, че вагонът е здраво затворен. Обаче най-измамна беше вътрешността. Вместо пуст интериор или претъпкано с мебели помещение, изисканият лукс отвътре и обзавеждането бяха достойни за личен вагон на президента на железопътните линии. Махагонова облицовка покриваше стените и тавана. Подът беше застлан с дебел килим. Мебелите и украсата бяха екстравагантно великолепни. Имаше разкошна дневна, пищна спалня и удобна кухня, снабдена с последните нововъведения за приготвяне на гастрономични шедьоври.
Нямаше никакви слуги, носачи или готвачи.
Мъжът работеше сам, без сътрудници, които биха могли да издадат истинското му име и професия. Никой не знаеше за тайните му операции като банков крадец и масов убиец. Дорн железопътният вагон беше построен и обзаведен в Канада, преди тайно да бъде транспортиран през границата в Съединените щати.
Крадецът се отпусна в плюшено кожено канапе, извади тапата на охладена в кофа с лед бутилка Шато Л’Уринж Бордо реколта 1884, и си наля чаша.
Знаеше, че градският шериф щеше бързо да организира хайка. Но щяха да търсят стар опърпан миньор, извършил убийство в пиянски пристъп. Хайката щеше да се развърне и да претърси града, а преследвачите щяха да са почти сигурни, че престъпникът е твърде беден, за да има кон. Никой от гражданите не беше го видял да влиза на кон или двуколка.
Безкрайно доволен от себе си, отпи вино от кристалната чаша и се загледа в кожения куфар. Опита се да пресметне кой поред успешен обир му беше това – петнайсети или шестнайсети. За трийсетте и осем мъже и жени, които беше убил, изобщо не му мина през ума. Не помисли и за двете деца, които бяха загинали от куршумите му. Оцени сумата за заплати в мините някъде между 325 000 и 300 000 долара. Повечето крадци нямаше да могат да пресметнат толкова точно съдържанието на затворения куфар.
Но за него бе лесно. Той самият беше банкер.
Шерифът, помощниците му и хайката никога нямаше да открият крадеца убиец. Все едно, че се бе изпарил във въздуха. Никой Дорн не си помисли да го свърже с елегантния мъж, минал през града на мотоциклет.
Отвратителното престъпление щеше да се превърне в една от най-продължителните загадки на Бисби.
~2~
10 ФЕВРУАРИ, 1906 г.
РЕКА МИСИСИПИ ПОД АНИБАЛ, МИСУРИ
Скоро след зората на двадесети век параходството по река Мисисипи започна да запада. Само няколко пътнически парахода продължиха царствено да порят вълните. „Сейнт Питър” бе един от последните големи пътнически съдове, преживели инвазията на железопътния превоз. Дълъг 75 м и с ширина 22.5 м, той беше великолепен пример за луксозна елегантност с широките си вити стълбища, плюшените си пътнически кабини и величествената трапезария с най-чудесната храна, която можеше да се намери някъде. За дамите бяха осигурени изящни салони, а мъжете пушеха пурите си и играеха карти в елегантни помещения, украсени с огледала и картини.