— Проверих броя на магазините, които са продавали колт трийсет и осем автоматик, откакто тези оръжия са се появили на пазара. Шейсет и седем са. Включил съм четирима агенти в разследването. Би трябвало да имат отговор до два-три дни. Или по-рано, ако извадят късмет.
— Благодаря ти, Хорас – отвърна Бел. – Това ще ни спести нужното време, за да потърсим и по другите следи.
— Най-малкото, което мога да направя – каза с широка усмивка Бронсън. – Освен това господин Ван Дорн ми нареди да ти окажа най-пълно съдействие.
— Ще ни трябва цялата помощ, която можем да получим.
— Имате ли други дири към Бандита касапин?
— Ще трябва да ми се закълнеш да пазиш тайна. Открих, че бандитът има шпиони вътре в агенцията ни.
— В пълна безопасност си, ако споделиш с мен – каза Бронсън с усилваща се тревога. – Трудно е да се повярва, че е възможно такова проникване. Ван Дорн знае ли за това?
Бел кимна.
— Знае.
След това го запозна с уликите, колкото и да бяха несигурни, които ги бяха довели в Сан Франциско. Обясни за издирването на Ървайн на серийните номера на парите, откритието на Къртис за товарния вагон за бягството и своите разкрития за косата на бандита и липсващия пръст. Каза го предпазливо, с подробностите, но без разкрасяване. Ървайн и Къртис също добавиха коментари по това, което бяха разкрили в проучванията си. След като Бел приключи доклада си, Бронсън помълча няколко секунди.
Най-сетне заяви:
— Разследването ви е постигнало голям напредък, Айзък. Събрали сте конкретни неща, след като само допреди няколко седмици нямаше нищо. Но за жалост едва ли е достатъчно за идентифицирането на бандита.
— Не е – съгласи се Бел. – Но е нишка, която може да доведе до конец, който може да отведе до въже.
Виното, избрано от Бронсън, калифорнийско шардоне резерва на Чарлз Крут, най-старата винарна в долината Напа, пристигна и след подобаващата церемония с опитването беше разлято по чашите. Докато проучваха менюто, всякакви приказки за бандита се прекратиха. Наслаждаваха се на виното и избираха вечерята си.
— Какво те интригува, Бел? – попита Бронсън.
— Кухнята има момици в сос бешамел. Ще ги опитам, защото обожавам момици.
— Това не са ли бичи тестиси? – попита Къртис.
— Мислиш за „стридите” от Скалистите планини – засмя се Бронсън.
— Ценени са от чревоугодниците по цял свят – обясни Бел. – Това са телешки щитовидни жлези. Има две жлези, едната в гърлото, а другата близо до сърцето. Сърдечната момица е смятана за най-вкусната от главните…
Изведнъж Бел млъкна по средата на изречението и се загледа напрегнато през трапезарията. Виолетовите му очи се присвиха фокусирани в далечината. Отпуснатото му тяло се стегни и той се надигна в стола си като замаян.
— Какво има, Бел? – попита Ървайн. – Изглеждаш сякаш видял самото Възкресение.
— Видях го – промълви Бел, приковал очи в двама души, които бяха влезли току-що и говореха с управителя. Бяха изумителна двойка и накараха всички в трапезарията да извърна глави към тях. И двамата имаха еднаква огнено червена коси. Жената беше висока колкото средния на ръст мъж.
Дамата беше облечена в костюм от две части с пола на годета, която очертаваше издължена камбановидна форма и леко се влачеше по пода. Блузата беше извезана с дантела по ръба, а над нея имаше къс жакет с изключително дълбоко деколте, което и позволяваше да покаже великолепно диамантено колие. В доминираната от формалност ера, модната и широка и обшита с пера шапка модел „Веселата вдовица“ й придаваше съвършена елегантност. Раменете й бяха загърнати с лисича кожа.
Мъжът носеше скъп черен костюм с елек. Голяма златна верижка висеше от единия джоб и минаваше през илик до другия джоб, в който беше джобният часовник. От него висеше дебел ланец, инкрустиран с диаманти. Очите му гледаха уверено и не пропускаха нищо. Огледа помещението все едно, че е собственикът му. Видял няколко познати, мъжът леко се усмихва и вежливо закима с глава. Двойката беше отведена до маса в средата на трапезарията на място, видимо добре от другите гости. Беше добре отиграно влизане, извършено с изтънчена елегантност
— Коя е онази двойка, дето влезе толкова импозантно?
— Джейкъб Кромуел, собственикът на Национална банка „Кромуел”. Очарователната дама до него е сестра му.
— Сестра?
— Да, казва се Маргарет, член на обществения елит. Заета е с благотворителна дейност. Двамата с брат и са много богати и влиятелни. Живеят на Ноб Хил.
— Значи се казва Маргарет Кромуел – каза Бел тихо. – В Денвър я познавах като Роуз Мантека.