Носещите се по реката параходи бяха прословути с игрите на карти и с професионалните комарджии. Много пасажери напускаха борда по-бедни, отколкото се бяха качили. На една маса в игралната зала на „Сейнт Питър”, в тих ъгъл встрани от главните залагания, двама мъже се забавляваха с игра на пет карти.
Привидно сцената с нищо не се различаваше от всяка друга в залата. По-внимателният поглед показваше, че върху зелената покривка на масата не лежаха чипове.
Джоузеф Ван Дорн огледа внимателно ръката си, преди да извади две карти.
— Добре, че не го правим за пари – подхвърли той с усмивка. – Щях да ви дължа осем хиляди долара.
Полковник Хенри Дензлър, директор на Департамента за криминално разследване на правителството на Съединените щати, се усмихна в отговор.
— Ако мамехте като мен, щяхме да сме наравно.
Ван Дорн беше приятен четирийсет и няколко годишен мъж. Страните и брадичката му бяха скрити под великолепна лъскава рижа брада с цвета на малкото коса, обкръжила плешивото теме. На лицето му господстваше орлов нос, а кафявите му очи изглеждаха тъжни и меланхолични. Външността и поведението му обаче подвеждаха.
Беше от ирландско потекло, а името му бе известно и уважавано из цялата страна заради упоритостта му в преследването и залавянето на убийци, обирджии и прочие бандити. Кримките от подземния свят по онова време си знаеха, че ще бъдат гонени до края на света. Основател и шеф на прочутата детективска агенция „Ван Дорн“, той и агентите му бяха предотвратили политически убийства, залавяли бяха мнозина от най-опасните престъпници в Запада и бяха помогнали в организирането на първата агенция на тайните служби в страната.
– Пак щяхте да извадите повече аса от мен – каза той любезно.
Дензлър бе едър мъж, висок и с грамадно телосложение, с тегло над 135 кг и при все това можеше да се движи с пъргавината на тигър. Прошарената му коса, безукорно подстригана и сресана, блестеше под светлината, изливаща се през огромните прозорци на парахода. Синьо-зелените му очи излъчваха мека топлина, ала сякаш анализираха и отбелязваха всичко, което ставаше около него.
Ветеран и герой от Испано-американската война, беше атакувал хълма Сан Хуан редом с капитан Джон Пършинг и неговите черни „Бъфало солджърс” на Десетата кавалерия. Освен това се бе отличил и в службата си във Филипините срещу племената моро. Когато Конгресът утвърди създаването на правителствения Департамент за криминално разследване, президентът Рузвелт го помоли да стане първият му директор.
Дензлър отвори капака на голям джобен часовник и погледна в дланта си.
— Човекът ви закъснява с пет минути.
— Айзък Бел е най-добрият ми агент. Винаги залавя обекта си – мъж или жена. Ако закъснява, има сериозна причина.
– Казвате, че той е задържал убиеца Рамос Кели, преди да може да застреля президента Рузвелт?
Ван Дорн кимна.
— И той ликвидира бандата Бартън в Мисури. Простреля и уби трима от тях, преди другите двама да му се предадат.
Дензлър се взря съсредоточено в прочутия детектив.
— И смятате, че той ще спре нашия масов убиец и банков обирджия?
— Ако някой може да спре убиеца, това е Айзък.
— Каква е фамилната му биография?
— Много богато семейство – отвърна Ван Дорн. – Баща му и дядо му бяха банкери. Чували ли сте за Американска щатска банка „Бостън“?
Дензлър кимна.
— И още как. Имам лична сметка там.
— Айзък е много богат. Дядо му остави пет милиона долара в завещанието си, смятайки, че внукът му ще заеме мястото му като шеф на банката един ден. Не стана така обаче. Айзък предпочете детективската работа пред банкирането. Имам късмет, че разполагам с него.
Дензлър усети сянка върху ръката си. Вдигна глава и се взря в две меки сини очи с леко виолетов оттенък – очи, взирали се отвъд хоризонти, за да видят какво има зад тях. Ефектът беше почти хипнотизиращ: сякаш търсеха дълбоко в мислите му.
Дензлър можеше да оцени човек толкова точно, колкото и един кон. Натрапникът беше висок и слаб, доста над 1.80 м и едва ли тежеше повече от 80 кг. Големите светли мустаци, покрили напълно горната устна, съвпадаха на цвят с гъстата изрядно подстригана руса коса. Дланите и пръстите му бяха дълги, подвижни и висяха отпуснати почти небрежно до хълбоците му. Внушаваше простота и деловитост. Полковникът бързо прецени, че е човек, който обича да се занимава със същината на нещата и не търпи глупаци или дребни увъртания. В стегнатата брадичка и устните, разтеглени в дружелюбна усмивка, прозираше волева решимост. Дензлър прецени възрастта му на трийсет и няколко години.