— Сингапур, Хонконг, Шанхай — предложи Бел. — Някой от тези градове дали може да представлява интерес?
— Австралия или Нова Зеландия, може би — каза тя замислено. — Но през годините като негова служителка съм се уверила, че Джейкъб не разсъждава като повечето хора.
— Опитът ми с него ме навежда на същото заключение — съгласи се Бел.
Марион замълча, докато му сипваше още задушено месо, картофи и зеленчуци.
— Защо не оставиш мозъка си да отдъхне и не се насладиш на плодовете на моя труд? — попита го с усмивка.
— Извинявай — отвърна той искрено. — Голям досадник съм като компания на вечеря.
— Надявам се, че обичаш лимонов пай с глазура за десерт.
Той се засмя.
— Обожавам лимонов пай с глазура.
— Дано. Изпекох колкото за една рота.
Довършиха основното ястие и Айзък стана да помогне с разчистването на масата. Тя го бутна обратно в стола му.
— Къде си мислиш, че си тръгнал?
Погледна я като момченце, скастрено от майка си.
— Исках да помогна.
— Сядай долу и си довърши виното — отсече Марион. — Гости не шетат в къщата ми, особено пък мъже.
Той я погледна лукаво.
— А ако не бях гост?
Извърна се от него от страх да не издаде вътрешните си чувства.
— Тогава щях да те накарам да оправиш теча на мивката, скърцащата панта на вратата и счупения крак на масата.
— Мога да го направя — заяви той самоуверено. — Между другото съм много сръчен.
Погледна го невярващо.
— Сръчен син на банкер?
Престори се на оскърбен.
— Не съм работил все в банката на баща си. Избягах от къщи още на четиринайсет и се включих в цирка на Барнъм и Бейли. Помагах да се вдигат и свалят шатрите, хранех слоновете и поправях фургоните на цирка. — Замълча и по лицето му пробяга тъга. — След осем месеца баща ми ме намери, домъкна ме обратно у дома и ме върна на училище.
— Значи си колежанин.
— Харвард. Членувах в групата Фи Бета Капа и учех икономика.
— Умник! — добави тя, искрено впечатлена.
— А ти? — настоя той. — Ти къде си учила?
— Бях в първия курс на Станфордския университет. Дипломирах се право, но скоро разбрах, че адвокатските фирми нямат навика да наемат жени, тъй че влязох в банкирането.
— Ето че е мой ред да бъда впечатлен — каза Бел искрено. — Май намерих подходящата си партньорка.
Изведнъж Марион се смълча и на лицето й се появи странно изражение. Бел си помисли, че нещо не е наред. Приближи се бързо до нея и я прегърна.
— Зле ли ти е?
Погледна го с морскозелените си очи. Сякаш жената беше споходена от внезапна мисъл. След това ахна:
— Монреал!
Той се наведе към нея.
— Какво каза?
— Монреал… Джейкъб и Маргарет ще избягат през канадската граница до Монреал, където той може да отвори друга банка.
— Как разбра това? — попита Бел озадачен от странното й поведение.
— Току-що си спомних, че видях град Монреал надраскан в един бележник до телефона му — обясни тя. — Не мислех, че означава нещо важно и затова го разкарах от ума си. Сега всичко изглежда логично. Последното място, където властите биха потърсили двамата Кромуел е в Канада. Могат лесно да придобият нови самоличности и да подкупят подходящите хора, за да станат уважавани граждани, които учредяват платежоспособна финансова институция.
Объркването изчезна от лицето на Бел.
— Напълно съвпада — отрони той замислено. — Канада е може би последното място, където щяхме да се сетим да потърсим. Очевидният път за бягство, използван от углавните престъпници през годините, е южната граница с Мексико, като трамплин за продължаване още по на юг.
След това постепенно мислите му за двамата Кромуел се изпариха и той стана кротък, нежен и обичлив, когато я взе в ръцете си.
— Знаех си, че има причина да се влюбя в теб — измърмори той тихо и хрипливо. — Ти си по-умна от мен.
Цялото й тяло трепереше и тя обви ръце около шията му.
— О, Господи, Айзък. Аз също те обичам.
Нежно допря устните си в нейните, докато я носеше от дневната към спалнята. Тя леко се отдръпна и го погледна лукаво.
— А лимоновия пай с глазура?