— Може ли да ви задам един въпрос, господин Бел?
Усмивката му беше подкупваща.
— Вярвам, че вече се познаваме достатъчно добре, за да ме наричате Айзък.
— Бих предпочела господин Бел, ако нямате нищо против — отвърна тя с полагащата се вежливост.
Усмивката се задържа.
— Моля.
— Как можете да си позволите всичко това с детективска заплата?
Той се засмя.
— Ще повярвате ли, че съм пестил цял месец, само за да ви впечатля?
— Нито за миг — отвърна тя сдържано.
— „Кромуел“ ли е най-голямата банка в Сан Франциско?
Въпросът, с който посрещна отговора й, я изненада.
— Не, има други две, които са по-големи, включително „Уелс Фарго“. Защо питате?
— Семейството ми притежава най-голямата банка в Ню Ингланд.
Опита се да го възприеме, но не успя.
— Ще се обидите ли ако кажа, че не ви вярвам?
— Питайте шефа си. Той ще го потвърди.
Марион се намръщи объркана.
— Защо сте станал детектив, след като можете да сте президент на банка?
— Криминалното разследване ми допада повече от банкирането. Чувствам се натясно зад бюро. Има го също така и предизвикателството от умственото надиграване с престъпника.
— И бива ли ви? — попита тя заядливо.
— Печеля повече пъти, отколкото губя — отвърна той искрено.
— Защо мен? — попита го тя. — Защо каните на вечеря и вино обикновена секретарка, вместо дама от вашия кръг?
Бел отвърна без заобикалки:
— Защото сте привлекателна, интелигентна и съм очарован.
— Но вие не ме познавате.
— Надявам се да променим това — заяви той и отново я размекна с погледа си. — Хайде, стига приказки. Да се насладим на десерта.
След като приключиха с великолепния десерт, Бел поръча на келнера две чаши петдесетгодишен портвайн. След това се отпусна, напълно заситен.
— Разкажете ми за Джейкъб Кромуел.
Храната и виното си бяха свършили работата. Марион беше твърде замаяна, за да усети капана, в който влиза.
— Какво бихте искали да знаете?
— Произходът му, как е открил банката си, женен ли е. След като го срещнах, намирам го за много интересна личност. Чух, че двамата със сестра му са най-големите филантропи на града.
— Работя за господин Кромуел от девет години и мога убедено да кажа, че е много умен и проницателен мъж, който е заклет ерген. Основа банката си в 1892 г. с много малко активи и устоя на депресията от деветдесетте. Натрупа пари през най-лошата й част. Почти всички други банки в града бяха на ръба да затворят врати през трудните икономически времена. Не и Национална банка „Кромуел“. С умно ръководене и стабилни принципи на банкиране той изгради финансова империя с активи, които стигат до много милиони долари.
— Находчив човек — отбеляза Бел с възхищение. — Очевидно сам е постигнал успеха си.
Тя кимна.
— Израстването на Национална банка „Кромуел“ е истинско финансово чудо.
— Откъде е намерил парите, за да отвори банка?
— Това е донякъде загадка. Много е мълчалив за бизнес делата си преди откриването на малката банка на Маркет стрийт. Според слуховете е започнал с не повече от петдесет хиляди долара. Когато дойдох да работя при него, банковите активи надвишаваха милион.
— В какви инвестиции влага капиталите си?
Тя вдигна ръце в безпомощен жест.
— Честно, не знам. Никога не е споменавал пред мен за личните си финанси и не съм виждала документация или кореспонденция. Допускам, че влага печалбите си обратно в банката.
— Какво е семейството му? Откъде са дошли той и сестра му?
Марион отново изглеждаше безпомощна.
— Никога не е говорил за миналото си. Веднъж спомена, че баща им имал ферма в Северна Дакота, в малко градче наречено Бъфало. Извън това, фамилните му връзки са заровени в миналото.
— Сигурен съм, че си има причини — каза Бел.
Не искаше да притиска прекалено Марион, затова обърна разтвора към собственото си детство, с отрастването в елитното общество на Бостън. Разказа й за отиването си в Йейл и за крайното недоволство на баща му, когато започна да работи за детективска агенция „Ван Дорн“, а не в семейната банка. Постепенно върна темата към Кромуел.
— Кромуел ми направи впечатление на образован мъж. Чудя се къде е ходил на училите.