— Маргарет веднъж каза, че посещавали колеж в Минесота.
— Маргарет е красива жена — подхвърли той и я погледна за реакция.
Марион едва прикри неприязънта си към сестрата на Кромуел.
— Зная, че участва в много благотворителни дейности, но не бих я приела за близка приятелка.
— Не може да се разчита на нея, може би? — предположи Бел.
— Невинаги казва истината. И винаги има слухове за някой скандал, който господин Кромуел успява да покрие. Той като че ли не се притеснява от лудориите й. Едва ли не го забавляват.
— Той пътува ли много?
— О, да. Често ходи на риболов в Орегон, забавлява се с експедициите на „Бохемиън клъб“ в горите от секвоя или се занимава с лов в Аляска. Също така присъства на поне три банкови конференции годишно в различни части на страната. Веднъж в годината двамата с Маргарет обикалят Европа.
— Значи не ръководи ежедневния бизнес на банката.
Тя поклати глава.
— Не, господин Кромуел винаги е в ежеседмичен контакт с банката, когато го няма. Също така има директорски борд с най-добрите мозъци в бизнеса.
Сервитьорът донесе чашите им с портвайн на сребърен поднос. Отпиха и помълчаха няколко мига, преди Марион да проговори:
— Защо ми задавате всички тези въпроси за господин Кромуел?
— Аз съм следовател. Просто по природа съм любопитен.
Тя избута къдрица от челото си и приглади косата си.
— Чувствам се пренебрегната.
Бел я погледна внимателно.
— Пренебрегната?
— Да, задавате всички тези въпроси за шефа ми, но така и не попитахте за мен. Повечето мъже, които съм познавала, винаги питаха за миналото ми на първата среща.
— А смея ли да стигна до там? — подразни я той.
— Нищо рисковано — отвърна тя със смях. — Животът ми беше доста скучен, всъщност. Родена съм в Калифорния, отвъд залива в Саусалито. Майка ми умря, когато бях много малка и баща ми, който беше машинист в „Западен Пасифик“, ми наемаше гледачки, докато пораснах достатъчно, за да тръгна в първото училище за секретарки в града. Когато завърших, Джейкъб Кромуел ме нае и оттогава работя в банката му, като израснах от офисна машинописка до личната му секретарка.
— Била ли сте женена?
Усмихна се свенливо.
— Имах едно-две предложения, но така и не минах по пътеката до олтара.
Той се пресегна над масата и хвана дланта й.
— Надявам се, че чаровният принц ще се появи един ден и ще ви понесе в ръцете си.
Тя издърпа ръката си, по-скоро за да се наложи, отколкото да го отхвърли.
— Вълшебните принцове са малко и далече. Още не съм срещнала някой в Сан Франциско.
Бел реши да спре дотук. Възнамеряваше твърдо да я покани отново на среща и да види докъде ще ги отнесе вълната на взаимното привличане.
— Вечерта беше приятна за мен. Рядко ми се случва да оценя компанията на такава очарователна дама, която може да държи на своето в разговор.
— Много сте добър в ласкателствата.
Бел измести очите си от нейните. Не искаше да прекалява с късмета си, но имаше още една загадка, чийто отговор трябваше да намери.
— Има още едно нещо около Кромуел, което ме заинтригува.
Разбра по изражението й, че е разочарована. Очакваше да каже нещо за ново излизане заедно и долови, че започва да се съмнява в чувствата си към него.
— Какво е то? — Тонът й изведнъж стана леден.
— Когато го видях първия път в трапезарията на „Бохемиън клъб“ и днес в кабинета му, носеше ръкавици. Винаги ли ги носи, когато се храни или работи на бюрото си?
Тя сгъна кърпата си и я постави на масата в знак, че за нея вечерта е приключила.
— Когато е бил момче, го е сполетял пожар. Двете му ръце са лошо обгорени, тъй че носи ръкавици да крие белезите.
Бел се почувства гузен, че използва Марион. Стана, заобиколи масата и издърпа стола й.
— Искрено съжалявам, че позволих на прекалено любопитната си детективска природа да надделее в мен. Надявам се да ми простите. Ще ми дадете ли шанс да го компенсирам?
Марион усети, че е искрен и изпита възбуда. Отново се обнадежди, че се интересува от нея. Беше много по-изкусителен, отколкото бе допускала.
— Добре, Айзък. Ще изляза отново с теб. Но никакви въпроси.
— Никакви въпроси — отвърна той с нотка на задоволство от това, че го нарича с малкото му име. — Обещавам.