— Колко тъпо от моя страна — промърмори Бел. — Забравих, че през Скалистите планини минават само теснолинейки.
— Не се упреквай — успокои го Бронсън. — И аз изобщо не се сетих.
Ървайн удари отчаяно с юмрук по масата.
— Изобщо няма да захапе въдицата, след като знае, че не може да се измъкне с личния си товарен вагон.
Бел се усмихна стегнато.
— Има си качествата, но си има и слабостите. Разчитам на алчността му и самоувереността му, на чувството му за непобедимост. Сигурен съм, че ще захапе стръвта и ще опита грабеж в банката в Телърайд. Предизвикателството е твърде голямо, за да го пренебрегне.
— Желая ти късмет — каза Бронсън. — Ако някой може да хване Касапина, това си ти.
— А ти, Хорас? Някакъв късмет в търсенето на пистолета на бандита?
— Нищо окуражаващо — отвърна мрачно Бронсън. — Новите продажби на оръжие не трябва да се регистрират. Купувачът трябва само да остави парите си и да си излезе с оръжието. С търговците изтеглих слаба ръка. Дори да помнят на кого са продали колт трийсет и осем автоматик, няма да ни кажат имена.
Ървайн се вторачи в стената, без да я вижда.
— Изглежда, господа, че всичките ни трудно събрани нишки се оказаха задънени улици.
— Неуспехи са, да — промълви тихо Бел. — Но играта не е свършила — още не. Все още имаме шанс да теглим последната черта.
22
Кромуел седеше на масата, ядеше закуската си и четеше сутрешния вестник. Сгъна първата част на уводната статия и го подаде през масата на Маргарет без коментар.
Тя я прочете, присви очи щом осъзна за какво иде реч и го погледна питащо.
— Възнамеряваш да опиташ това?
— Намирам го за много съблазнително — отвърна той. — Все едно че е хвърлена ръкавица в краката ми.
— Какво знаеш за Телърайд?
— Само каквото съм чел. Разположен е в един задънен каньон. Има голям квартал с червени фенери и Бъч Касиди ограби банката „Сан Мигел“ там през 1889 г.
— Успял ли е?
Кромуел кимна.
— С бандата си се е измъкнал с над двайсет хиляди долара.
— Предполагам, че си мислиш, щом той е могъл да го направи, ти също би могъл.
— Касиди е направил аматьорски удар и е избягал на коне отвърна Кромуел надуто. — Моите методи са по-научни.
— Щом Телърайд е в затворен каньон, има само един вход и един изход. Една хайка ще има достатъчно време да спре влак и да претърси вагоните.
— Бездруго не мога да използвам вагона си. Ще трябва да го оставя.
— Не разбирам.
— Железницата, която влиза и излиза от Телърайд, е „Рио Гранде Юг“. Коловозът е тесен, релсите са прекалено тесни за моя вагон „Южен Пасифик“. Ще трябва просто да намеря друго средство да напусна града, без заплаха от залавяне.
Маргарет отново прегледа статията.
— Нямам добро предчувствие за това.
— Не се занимавам с предчувствия. Работя с твърди факти и го отигравам безопасно, като отчитам всички възможни случайности, колкото и да са малки.
Тя го загледа над масата, докато отпиваше от новата чаша кафе.
— Ще ти трябва помощ с тази работа.
Погледна я над чашата си.
— Какво имаш предвид?
— Ще дойда с теб.
— А малката ти разходка до Джуно, Аляска?
— Просто ще я отложа.
Кромуел помисли няколко секунди.
— Не мога да те изложа на риск.
— Не си се провалял досега — напомни му тя. — Но този път може би ще ти трябвам.
Той помълча. После се усмихна.
— Вярвам, че щеше да дойдеш дори да ти го забраня.
Тя се засмя.
— Някога да съм се огъвала пред настояванията ти?
— Не си, още докато бяхме деца — припомни си той. — Макар и с две години по-малка, така и не можех да ти се наложа.
Тя изтри със салфетката червените си устни.
— Значи се разбрахме. В тази работа сме заедно.
Той въздъхна.
— Печелиш. Но се надявам да не съжаляваш, че не си се качила на кораба до Аляска.
— Какво искаш да направя?
Заби поглед в масата, все едно че виждаше някаква абстрактна картина и закръжи с вилицата по покривката.
— Взимаш влак до Колорадо утре и оттам се прехвърляш до Телърайд.