Тя го изгледа.
— Искаш да замина преди теб?
Кромуел кимна.
— Ще се отклоня от обичайната си практика. Вместо да си губя времето с местните и да проучвам банковата операция, можеш да го направиш ти. Като жена, можеш да направиш внимателен оглед, без да събудиш подозрение.
— Жена в Телърайд? — възкликна сестра му. — Ще трябва да се представям за проститутка.
— Още по-добре. Представи си, че си изоставена жена, чийто съпруг я е оставил, за да забогатее в мините, и е изчезнал. Така никой няма да е подозрителен към теб, че разпитваш и душиш наоколо.
— Но за да се препитавам, трябва да си намеря работа в някой бардак.
— Както искаш — отвърна той примирен с прищевките на сестра си.
— А ти?
— Аз ще дойда няколко дни по-късно, след като съм проверил товара и утвърдил плановете си за грабежа и бягството ни. — Замълча и я погледна с братска обич в очите. — Трябва да съм луд, че те въвличам в такава рискова авантюра.
— И аз съм луда. — Засмя се тя весело. — Побъркана съм от възбуда и страст към авантюрите. — Отвърна му с женственото изражение на котка, готова да скочи на мишка. — И, разбира се, мисълта да се представям за проститутка, е особено привлекателна.
— Спести ми подробностите.
Маргарет изведнъж стана сериозна.
— А Айзък Бел?
Той сви рамене.
— Той какво?
— Като че ли се появява навсякъде, може и в Телърайд да цъфне.
— Помислих си го, но след като потвърдя за превоза на парите, това в голяма степен ще го елиминира. Твърде зает е с гонене на призраци из Сан Франциско, за да се появи от въздуха в Телърайд.
— Не му вярвам изобщо. Опасен е.
Кромуел се засмя.
— По-бодро, скъпа ми сестричке. Това ще бъде лесна работа, също като другите обири. Ще видиш.
23
Пролетният ден беше хладен и ветровит, когато Бел напусна влака на градската гара и зави на ъгъла на Аспен стрийт и булевард Колорадо, където намери триетажна дървена сграда с табела отпред, гласяща: „Пансион Мейми Тъбс“. Носеше изтъркана пътна чанта и беше облечен в протрито вълнено палто с елек и бархетна риза отдолу. Панталоните му бяха груби, памучни и твърди като зебло. Ботуши, които изглеждаха сякаш са извървели пет хиляди мили, пазеха стъпалата му, а на главата му стоеше стабилно смачкано старо бомбе „Стетсън“. Фалшивият образ се довършваше от извита лула стил „Дъблин“, увиснала между зъбите му. Бел също тъй вървеше с подчертано накуцване, сякаш левият му крак беше скован.
Влезе в преддверието на евтиния пансион, където беше посрещнат от Мейми Тъбс, весела жена, закръглена като грамадна круша. Сивата й коса висеше отзад на две плитки и имаше лице, което приличаше на голяма чиния с нос.
— Добре дошъл, страннико — каза тя с гърлен глас като на мъж. — Място за отсядане ли търсиш?
— Да, мадам — отвърна учтиво Бел. — Нов съм в града.
— Седем долара седмично с яденето, стига да си на масата, когато сервирам.
Бръкна в един джоб, извади няколко сгънати банкноти и отброи седем долара.
— Ето ви парите, в аванс. Нямам много, но ще ме оправят за известно време.
Беше забелязала куцането му при влизането.
— Търсиш работа в мините?
Бел потупа крака си.
— Времето ми с мините свърши, когато се раних от лошо поставен заряд динамит.
Изгледа го подозрително, зачудена откъде се надява да дойдат доходите му за бъдещия наем.
— Къде очакваш да намериш работа?
— Един приятел ми намери работа като чистач в хотел „Ню Шеридан“.
Тя се усмихна.
— Не ти ли намериха стая в мазетата?
— Всички легла в мазетата бяха взета от миньори — излъга Бел. Представа нямаше дали в мазетата спят миньори.
Впечатлението за един окуцял миньор, знаеше той, щеше да задоволи достатъчно Мейми Тъбс, за да не почне да клюкарства из градчето за новия си наемател. Заведе го до стаята му, където Бел разопакова багажа от чантата си. Извади кърпа, в която беше увил автоматичен пистолет колт браунинг, модел 1905, 45-ти калибър, с изработен по поръчка на клиента магазин с двайсет патрона и раменна ложа, прибираща се в слот зад дръжката. Пъхна оръжието под леглото, но задържа доверения деринджър в бомбето си. След това пренатегна превръзката около коляното си, за да пречи на нормалното си движение.