— Не съм имал удоволствието, но съм чувал, че може да стане доста разюздано.
— Самата истина — потвърди Окснард с лека усмивка. — Всеки ден на плащане целият ад се развихря от единия край на града до другия.
Парди също се ухили.
— Да, бардаците ще се пръснат по шевовете, докато миньорите изхарчат тежко припечелените си пари по уиски и хазарт. — Помълча за миг и изгледа Бел. — Къде сте отседнал, в случай че се наложи да се свържа с вас?
— Спя в пансиона на Мейми Тъбс.
— Добро място за ниска класа — съгласи се Окснард. — Мейми е чудесно старо момиче и добра готвачка.
— Мога да го потвърдя за яхнията й отвърна без следа от хумор Бел.
След закуската срещата приключи. Бел и Окснард благодариха на госпожа Парди за вкусната храна. След това тримата излязоха навън и тръгнаха към града. Парди ги остави, щом стигна до офиса и затвора си. Бел отиде с Окснард до банката да огледа вътрешното разположение.
Разпределението беше същото като в хиляди други банки. Офисът на банковия управител се намираше зад гишето на касиера, затворено със стъкло, като се осигуряваше достъп до чекмеджетата, откъдето се даваха парите в брой. Тази секция на гишето беше оградена с тесни решетки. Хранилището беше по-скоро голям сейф и стоеше в ниша отстрани на фоайето. Бел научи, че е затворено през работните часове и се отваря само за изваждане на валута или когато всички пари в брой и монети се върнат след затварянето.
— Нямате ли хранилище? — обърна се Бел към Окснард.
— Не ни трябва. Парите за заплати обикновено отиват горе до мините под тежка охрана втория ден след пристигането на товара.
— Защо втория ден?
— Трябва ни време да преброим и потвърдим сумата, пратена от банката в Денвър.
— Значи бандитът има ограничен прозорец за действие.
Окснард кимна.
— Ако ще играе играта си, ще трябва да е утре.
— Да сте виждали или имали контакти с някои нови вложители или хора, които просто влизат в банката и след това излизат?
— Един нов надзирател на мина „Либърти бел“ отвори сметка. — Замълча и се загледа в тавана замислен. — После имаше една много привлекателна жена, която също си откри сметка. Много малка сметка. Много тъжно.
— Тъжно ли?
— Мъжът й я оставил в Айова, за да забогатее в Колорадо. Така и не получила повече вест от него, а последното, което научила било от приятел, кондуктор на железницата. Казал й, че мъжът й го известил, че заминал за Телърайд да работи в мините. Дошла е тук, за да се опита да го намери. Горката. Най-вероятно е един от многото умрели в мините.
— Бих искал името на минния надзирател — каза Бел. — За да го проверя.
— Ще ви го дам. — Окснард отиде в кабинета си и се върна след по-малко от минута. — Името е Оскар Рейнолдс.
— Благодаря ви.
Окснард го погледна.
— Няма ли да проверите жената?
— Бандитът никога не работи с жена — или с друг мъж, впрочем. Винаги извършва престъпленията си сам.
— Толкова по-добре. — Окснард въздъхна. — Горкото същество. Откри сметка едва за два долара. За да се изхранва, вероятно ще й се наложи да работи в бардак. Работните места за жени са малко в Телърайд. А съществуващите са запълнени от жените на миньорите.
— Просто за всеки случай, бих искал и нейното име.
— Рейчъл Джордан.
Бел се изсмя тихо.
— Нея обаче запомнихте.
Окснард се усмихна.
— Лесно се помни име с хубаво лице.
— Каза ли къде е отседнала?
— Не, но мога да предположа, че е в бардак. — Погледна Бел лукаво. — Ще я проверите ли?
— Не — отвърна Бел замислено. — Трудно ми е да си представя, че Бандита касапин е жена.
25
Маргарет не би могла да понесе живота на проститутка в бардак на Пасифик авеню. Живееше стилно в хотел „Ню Шеридан“. След като откри малка сметка в градската банка, за да огледа разположението, броя на служителите и местоположението им, както и вида на сейфа, обиколи минните компании, за да разпита за отдавна изгубилия се съпруг, който така и не съществуваше. Усилието придаде плътност на версията й и скоро тя се превърна в предмет на клюки из градчето.
Стигна дотам, че да се обърне към шериф Парди с фалшивата си версия и да види що за мъж бе този, срещу когото предстоеше да се изправи брат й. Госпожа Алис Парди влезе в офиса, докато Маргарет молеше шерифа да й съдейства в търсенето на съпруга й. Алис моментално изпита съчувствие към жената в евтината похабена памучна рокля, която редеше тъжния си разказ за изоставената съпруга, отчаяно търсеща изоставилия я съпруг. Допусна, че тази Рейчъл Джордан трябва да умира от глад и я покани в къщата им на вечеря. Маргарет прие и дойде в същата евтина рокля, която бе купила в Сан Франциско от магазин за дрехи втора употреба за бедняци.