Тази вечер Маргарет прояви желание да помогне на Алис Парди в кухнята, но за жената на шерифа беше явно, че гостенката им няма опит край горещата печка. Алис поднесе домашно сготвено овнешко и сварени зеленчуци с ябълков пай за десерт. След вечерята беше поднесен чай и всички се настаниха в гостната, а Алис посвири няколко мелодии на старото пиано.
— Кажете ми, госпожо Джордан — попита Алис, докато обръщаше нотната страница, — къде сте отседнали?
— Една мила дама, мис Били Магуайър, ме нае за сервитьорка в дамския си пансион.
Парди и жена му се спогледаха притеснено. Алис си пое дъх.
— Голямата Били е мадам на публичния дом „Сребърната красавица“ — рече тя. — Не знаехте ли това?
Маргарет се направи на смутена.
— Представа нямах.
Алис се върза на лъжата на Маргарет. Парди — не. Знаеше, че нямаше как една жена да не схване разликата между пансион и публичен дом. Зърното на подозрението покълна в ума му, но жена му беше обзета от състрадание.
— Горкичката ми — каза тя и прегърна Маргарет. — Няма да оставате в „Сребърната красавица“ нито минута повече. Ще отседнете тук при нас с Хенри, докато намерите съпруга си.
— Но той може да не е в Телърайд — отвърна Маргарет, готова едва ли не да се разплаче. — Тогава ще трябва да продължа да го търся другаде, а и не искам да ви създавам неудобства.
— Глупости — каза Алис. — Връщаш се веднага при Голямата Били и донасяш вещите си. Ще ти приготвя резервното легло.
Маргарет влезе отново в ролята си и проля няколко сълзи.
— Как бих могла изобщо да ви се отблагодаря? Как бих могла да ви се отплатя?
— Не си го и помисляй. Двамата с Хенри само ще се радваме да помогнем на една бедна душа, изпаднала в затруднение. По християнски е.
Маргарет отпи от чая си и насочи разговора към работата на Парди като шериф.
— Животът ви трябва да е напрегнат. Телърайд изглежда е град без морални задръжки. Сигурно ви се отваря много работа.
— Миньорите могат да са доста буйни понякога — съгласи се Парди. — Но сериозни престъпления като убийство се случват не повече от веднъж на шест месеца. Мирно е след профсъюзните стачки преди две години, когато правителството прати армията да потуши безредиците.
Маргарет бавно и пестеливо отвръщаше на въпросите на Парди за изчезналия й съпруг. На свой ред зададе няколко въпроса от общ характер за града и миньорите.
— През банката ви трябва да минават много пари за минните компании подхвърли тя небрежно.
Парди кимна.
— Заплатите стигат до значителни суми.
— И никога ли не сте се страхувал от обири и крадци? — попита тя невинно.
— Миньорите са стабилни хора и рядко си позволяват да нарушат закона. Освен кръчмарските свади от време на време или някое убийство, когато страстите се нажежат, градът е доста мирен.
— Когато бях в банката видях, че сейфът изглежда много здрав и сигурен.
— Здрав е, да — отвърна Парди, докато палеше лулата си. — Пет заряда динамит не могат да го отворят.
— И банковият управител е единственият, който знае комбинацията?
Въпросът, идващ от устата на жена, се стори странен на Парди, но отвърна без колебание:
— Всъщност, заключващите лостове са настроени така, че да се отключват всяка сутрин в десет часа. В три часа следобед управителят затваря вратата и наглася лостовете.
— Някой в „Сребърната красавица“ ми каза, че Бъч Касиди ограбил местната банка.
Парди се засмя.
— Това беше отдавна. Никакъв банков обир не сме имали оттогава.
Маргарет се опасяваше да не прекали с въпросите си, но трябваше да събере още информация, ако искаше брат й да успее с удара.
— Миньорските заплати. Директно до компаниите ли се носят, щом пристигне сумата?
Парди поклати глава и пусна версията на Бел.
— Сумата пристигна днес и отиде директно в банката. Утре ще бъде преброена и пратена до мините вдругиден.