Всички огледаха снимките. Показваха двамата Кромуел, поотделно или заедно, как вървят по улицата, излизат от магазини и ресторанти. Няколко снимки бяха на Джейкъб Кромуел докато влиза и излиза от банката си. Две го показваха как говори на откриването на санаториума за възрастни. Крауфорд дори ги беше проследил до парк Лафайет и ги беше заснел докато крачат по една алея. Бел особено го заинтригуваха снимките с Маргарет зад волана на екзотична на вид кола.
— Мерцедес „Симплекс“ — каза той с възхищение. — Кромуел имат добър вкус за автомобили.
Бронсън огледа снимките с колата.
— Изглежда скъпа. Колко вдига?
— Поне 112, може би 128 км/ч — отвърна Бел.
— Съмнявам се да има кола в Сан Франциско, която би могла да я догони в преследване — каза един агент с буйна коса в края на масата.
— Вече има — заяви Бел и устните му се разтеглиха в широка усмивка. — Беше разтоварена от товарен вагон тази сутрин. Обърна се към Къртис. — Прав ли съм, Артър?
Къртис кимна.
— Автомобилът ти е на съхранение в товарния склад на „Южен Пасифик“. Наех едно момче на работа в железницата да го почисти.
— Пратихте колата от…
— Чикаго — довърши Бел.
— Любопитен съм — каза Бронсън. — Що за автомобил може да е толкова специален, че да го превозите чак от Чикаго?
— Една бърза кола може да се окаже полезна. Освен това, както се оказва, изобщо не отстъпва на мерцедеса на Кромуел, стигне ли се до гонитба.
— Кое я прави такава? — попита Крауфорд.
— Локомобил — отвърна Бел. — Карана е от Джоу Трейси, който спечели с нея трето място в пътното надбягване за купата Вандербилт в 1905 г. в Лонг Айлънд.
— Колко е бърза? — запита Бронсън.
— Вдига до 168 км/ч на права отсечка.
Последва глухо мълчание. Всички около масата бяха изумени и невярващи.
Никога не бяха чували за нещо, което може да се движи толкова бързо. Професионалните автомобилни надбягвания с конкуриращи се фабрични коли все още не бяха стигнали до Западното крайбрежие.
— Невероятно — отрони с благоговение Бронсън. — Не мога да си представя нещо, което пътува със 160 км/ч.
— Можеш ли да я караш на улицата? — попита Къртис.
Бел кимна.
— Поръчах да й сложат калници и фенери, и да модифицират предавката за уличен трафик.
— Трябва да ми дадеш да направя едно кръгче — подхвърли Бронсън.
Бел се засмя.
— Мисля, че може да се уреди.
Бронсън отново насочи вниманието си към снимките на Кромуел.
— Някакви предположения какво ще направи бандитът по-натам?
— След Телърайд — каза Къртис, — бих се обзаложил, че времето му за грабежи и убийства приключи.
— Звучи логично, ако знае, че сме по следите му — съгласи се Бронсън.
— Не можем да сме сигурни в това, ако си мисли, че всички свидетели на провала в Телърайд са мъртви, включително аз — каза Бел. — Той е луд, а грабежът и убийството го обсебват. Не вярвам, че изобщо може да се спре. Кромуел е убеден, че криминалните му действия никого няма да бъдат проследени. Просто не влиза в калъпа на Блек Брат, Бандата на Джеймс, на Далгън или Бъч Касиди. В сравнение с Кромуел те бяха груби провинциални аматьори.
Един от агентите зяпна Бел с нарастващо възхищение.
— Значи смятате, че ще удари отново.
— Смятам.
— Може да е лапнал въдицата ви с версията за Телърайд — каза Бронсън. Но ако с умен, както твърдите, Кромуел няма да повтори грешката и да влезе в нов капан.
Бел поклати глава.
— Няма голяма надежда за това, опасявам се. Засега можем само да се опитаме да предвидим бъдещите му ходове, а ако не успеем, продължаваме да събираме улики, докато можем да го обвиним.
— Поне знаем, че не е непогрешим.
Бронсън изсумтя.
— Все още е почти недосегаем.
Бел си сипа кафе от каничката на конферентната маса.
— Предимството ни е, че не знае, че следим всяко негово движение. Ще трябва да бъдете много предпазливи и да не направим него или сестра му бдителни. Ако успеем да останем по дирята му следващия път, когато напусне града за обир, имаме шанс да спрем вълната му от престъпления.