— Ако докажем, че това е вагонът, с който е бягал след грабежите, можем да го арестуваме.
— Не е толкова просто. Би могло да е просто празен вагон, заделен временно на този коловоз. Кромуел не е глупак. Няма да остави улика да лежи така и просто да чака да бъде намерена. Най-вероятно вътре няма нищо уличаващо. И определено няма да е достатъчно, за да го качи на бесилката.
Къртис сви рамене разбиращо.
— Ще го държим под око, но се съмнявам, че ще го използва скоро, ако изобщо го използва някога, след като му се размина на косъм залавянето в Телърайд.
— И рано или късно ще научи, че все още съм жив, а знае, че го разпознах. — Бел се усмихна широко. — Това наистина ще направи нещата интересни.
Марион остави слушалката и погледна към вратата за кабинета на Кромуел. Както обикновено беше затворена. Почти винаги работеше насаме, движеше ежедневните си бизнес дела по телефона или системата от говорители, които бе инсталирал из банката.
После се озърна към големия стенен часовник „Сет Томас Регюлейтър“ със затворено махало, полюшващо се наляво-надясно. Стрелите на циферблата с арабски цифри показваха дванайсет без три минути. Когато затвори телефона и след като изслуша указанията на Бронсън, беше разкъсана между лоялност си към Кромуел. Чудеше се дали трябваше да му каже за обаждането и се бореше с усилващото се чувство на възбуда, което пронизваше тялото й при мисълта, че ще извърши пешо тайно. Заради ясно очерталата се пропаст между нея и Кромуел през последната година, особено след онази нощ в Барбари Коуст, когато той и Маргарет се държаха толкова странно, изпитваше по-малко вярност и респект към него. Не беше същият мъж, комуто бе свикнала да се доверява толкова много години. Беше станал отчужден и надменен, студен и груб с нея повечето пъти.
Минутната стрелка прещрака над часовата и двете засочиха дванайсет часа, когато тя взе чантичката си, сложи си шапката и излезе от кабинета. През цялото време поглеждаше с едно око към вратата за кабинета на Кромуел. Подмина асансьора и затича надолу по стълбището към фоайето. Мина през големите крила на входната врата, зави и забърза по Сътър стрийт към Монтгомъри. Улиците и тротоарите бяха оживени през обедната едночасова почивка и й отне цели десет минути, докато се промуши през тълпите. Щом стигна до ъгъла застана там и огледа наоколо, но не видя никой, който да гледа или да идва към нея. Изобщо не беше се срещала с Бронсън и нямаше представа как изглежда.
След минута вниманието й, както и на много от хората, минаващи по улицата, бе привлечено от голяма червена кола, която с лекота се провираше през трафика. Външността й излъчваше груба сила, сякаш фучеше по паважа, въпреки че се движеше с не повече от 32 км/ч. Яркочервената й боя бе ръчно излъскана до блясък. Всичко в машината внушаваше елегантност и мощ.
Съсредоточена в колата, така и не забеляза мъжа зад волана, докато той не спря пред нея и й каза:
— Моля, качете се, Марион.
Пребледня, едната й ръка излетя нагоре и се хвана за гърлото щом осъзна, че е зяпнала във виолетовите очи на Айзък Бел, които сякаш пронизаха душата й.
— Айзък — промълви тя стъписана. — Джейкъб ми каза, че си мъртъв.
Той протегна ръката си, хвана нейната и я издърпа на кожената пътническа седалка с лекота и сила, които я изумиха.
— Ето доказателство, че не бива да вярваш на всичко, което чуваш.
Пред очите на тълпата, насъбрала се около колата, Бел я прегърна през кръста. След това я придърпа към себе си и я целуна.
— Айзък! — ахна Марион, след като я пусна. В протеста й имаше повече радост, отколкото смущение. — Не пред всички тези хора!
Тълпата, вече насъбрала се да гледа колата, започна да се забавлява с мъжа и жената на предните седалки. Зяпачите започнаха да ръкопляскат и весело да подвикват.
Бел се отдръпна и се усмихна лукаво.
— Не можах да устоя на толкова красива дама.
Марион беше почти зашеметена от мига. Почти, но не съвсем.
— Може ли да се отдалечим, моля те?
Бел се засмя, вдигна бомбето си за хората, които го поздравяваха, и превключи локомобила на първа. Натисна леко педала на газта и подкара по улицата между гъстия трафик. Продължи на север по Монтгомъри, преди да завие в Китайския квартал. Свърна в една странична уличка и спря зад голям китайски ресторант, боядисан в червено и златно, с покрив тип пагода. Чакащият там служител се поклони.